Част четвърта: НАЧАЛОТО И КРАЯ

Глава осемнадесета: ДОБРИ И ЛОШИ МАСОВИ ДВИЖЕНИЯ

НЯКОИ ФАКТОРИ, ОПРЕДЕЛЯЩИ ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА АКТИВНАТА ФАЗА

120

Едно масово движение с конкретна, ограничена цел по всяка вероятност ще има по-кратка активна фаза, отколкото движение с мъглява, неопределена цел. Мъглявата цел като че ли е незаменима за развитието на хроничен екстремизъм. Оливър Кромуел казва: "Човек никога не стига толкова далеч, колкото когато не знае накъде се е запътил."

Когато едно масово движение се създава в стремежа нацията да бъде освободена от тирания - било вътрешна, било чужда, или за да се опълчи против агресор, или да обнови изостанало общество, винаги естествено идва момент, в който движението се изчерпва - това е мигът, в който приключва борбата с врага или процесът на реорганизация е към своя край. От друга страна, когато целта е идеално общество на съвършено и безкористно единство, било това Божи град, комунистически рай на земята или Хитлеровата държава-воин, активната фаза няма автоматично настъпващ край. Там, където единството и саможертвата са незаменими за нормалното функциониране на обществото, всекидневният живот или е превърнат в религия (всекидневните задачи се трансформират в свещени каузи) или е милитаризиран. И в двата случая голяма е вероятността моделът, изграден по време на активната фаза, да бъде стабилизиран и увековечен. Якоб Буркхард и Ернест Ренан са между малцината, които през изпълнената с надежди втора половина на XIX век усещат зловещите контури в облика на настъпващото столетие. Буркхард предвижда милитаризираното общество: "Имам предчувствието, което звучи напълно налудничаво и въпреки това положително няма да ме напусне: милитаризираната държава трябва да се превърне в едно огромно предприятие... Това, което съвсем логично трябва да настъпи, е определено и контролирано ограничаване на мизерията, с поощрения и в униформа, всекидневно от сутрин до вечер под звуците на барабани." Прозренията на Ренан са още по-дълбоки. Той чувства, че социализмът е новата религия на Запада и понеже е светска религия, той ще превърне и политиката, и икономиката в религия. Той се страхува и от възраждането на католицизма като реакция срещу новата религия: "Треперете. В същия този момент.може би се ражда религията на бъдещето; и ние не можем да вземем участие в това!... Доверчивостта има дълбоки корени. Социализмът може да върне със съучастието на католицизма едни нови Средни векове, с варвари, църкви, със залез на свободата и индивидуалността - с една дума, на цивилизацията."

121

Може би донякъде оптимистичен е фактът, че в повечето случаи, когато опитите да се осъществи идеално общество пораждат грозотата и насилието на едно продължително активно масово движение, експериментът се извършва в огромни мащаби и върху хетерогенно население. Такъв е случаят със зараждането на християнството и исляма, и с френската, руската и нацистката революция. Многообещаващите комунални селища в Израел и успешните програми за социализация в малките скандинавски държави вероятно показват, че когато идеално общество се опитват да изградят малки нации с повече или по-малко еднородно население, това може да става в спокойна атмосфера, без насилие. Ужасът от потенциалната перспектива да опропасти ценния си човешки материал, който една малка нация изпитва, наложителната потребност от вътрешна хармония и спойка като защитна мярка срещу външна агресия и най-сетне, чувството на целия народ, че всички те са едно семейство, стимулират сътрудничеството, без да се прибягва до религиозен или военен тип мобилизация. Вероятно Западът ще спечели, ако остави социалното експериментиране изцяло на малките държави с хомогенно, цивилизовано население. Принципът на пилотното предприятие, който се прилага в едрото масово производство, би могъл да се приложи и в областта на социалния прогрес. Фактът, че малките нации дават на Запада рецепти за едно оптимистично бъдеще, би трябвало да се възприема като част от отдавна наложил се модел. Именно малките държави от Близкия Изток, Гърция и Италия са ни дали нашата религия и основните елементи на нашата култура и цивилизация.

Има още една връзка между качеството на масите и природата и продължителността на активното масово движение. Вярно е, че японците, руснаците и германците, които допускат безкрайното продължаване на активното масово движение без признаци за опозиция, са били приучени на подчинение или желязна дисциплина поколения преди появата на съответните им съвременни масови движения. Ленин съзнава огромните предимства, които му дава покорството на руските маси: "Как можете да сравнявате, възкликва той, масите в Западна Европа с нашия народ - толкова търпелив, така свикнал на лишения?" Който прочете казаното от Мадам Дьо Стал по адрес на германците преди повече от век, не може да направи друг извод освен, че те са идеален материал за безкрайни масови движения. "Германците, казва тя, са изключително покорни. Те използват философски разсъждения, за да обяснят най-нефилософското нещо на света, уважението към силата и страха, който превръща това уважение във възхита."

Не може със сигурност да се твърди, че в страна с установени свободолюбиви традиции появата на един Хитлер или един Сталин не би била възможна. Може обаче с достатъчна доза достоверност да се твърди, че в една традиционно свободна страна някой Хитлер или Сталин би могъл без особени усилия да завземе властта, но би му било изключително трудно да я узурпира. Всяко видимо подобрение на икономическото положение почти със сигурност би отприщило традицията на свобода, която е традиция на бунта. В Русия, както бе посочено в параграф 45, отделният човек, изправен срещу Сталин, няма с какво да се идентифицира и способността му да се противопостави на насилието е равна на нула. Но в една традиционно свободна страна индивидът, който се опълчва против насилието, се чувства не изолиран човешки атом, а част от могъща раса - на неговите бунтовни предци.

122

Личността на лидера вероятно е сред решаващите фактори при определянето на природата и продължителността на едно масово движение. Рядко срещаните водачи от типа на Линкълн и Ганди не само се опитват да ограничат злото, вътрешно присъщо на всяко масово движение, но са готови да му сложат край, щом неговите задачи са повече или по-малко изпълнени. Те са от малцината, в които "властта развива величието и щедростта на душата." Средновековният ум на Сталин и родовата му жестокост са главните фактори за продължаващия динамизъм на комунистическото движение. Няма смисъл да се спекулира за това каква щеше да бъде руската революция, ако Ленин бе останал жив още едно-две десетилетия. Човек остава с впечатлението, че той е бил лишен от това варварство на душата, което е така очевидно при Хитлер и Сталин, което според определението на Хераклит прави очите и ушите ни "лоши свидетели на човешките дела." Сталин моделира възможните си наследници по свой образ и подобие и през следващите няколко десетилетия руският народ вероятно може да очаква само тиражиране на същото положение. Смъртта на Кромуел слага край на пуританската революция, а смъртта на Робеспиер бележи края на активната фаза на френската революция. Ако Хитлер беше умрял още в средата на 30-те години, нацизмът под ръководството на един Гьоринг сигурно щеше да претърпи коренна промяна на курса и Втората световна война може би щеше да бъде избегната. И все пак една монументална гробница, увековечаваща Хитлер, основателя на нацистката религия, вероятно щеше да бъде по-голямо зло, отколкото зверствата, кръвопролитието и разрушенията на хитлеровата война.

123

От това как започва масовото движение донякъде зависи неговата продължителност и начинът, по който ще приключи активната му фаза. Когато наблюдаваме как Реформацията, пуританската, американската и френската революции и много национално-освободителни въстания след една сравнително кратка активна фаза завършват, преминавайки в обществен строй с разширени граници за индивидуална свобода, ние виждаме как се осъществяват идеи и примери, характерни за най-ранния стадий на тези движения. Всички те започват като предизвикателство и детрониране на една отдавна установена власт. Колкото по-ярко е първоначалното предизвикателство и колкото по-жив е споменът за него в умовете на хората, толкова по-вероятна е появата на индивидуалните свободи. В зараждането на християнството няма такова ясно очертано предизвикателство. Християнството не започва със свалянето на крал, йерархия, държава или църква. Има мъченици, но не и личности, размахващи юмруци пред носовете на гордата власт и предизвикващи я пред очите на целия свят. На това очевидно се дължи и фактът, че авторитарният строй, въведен от християнството, издържа без някой сериозно да го предизвика повече от 15 века. Евентуалната еманципация на християнския разум по време на Възраждането в Италия черпи вдъхновението си не от историята на ранното християнство, а от вълнуващите примери на индивидуална независимост и неподчинение в гръко-римското минало. Подобна липса на драматично предизвикателство има и при раждането на исляма и на японското колективно тяло. И в двата случая и до ден днешен няма дори признаци за истинска индивидуална еманципация. Германският национализъм също, за разлика от национализма на повечето западни държави, не започва с драматичен акт на неподчинение на установената власт. От самото му начало го закриля пруската армия. Семената на индивидуалната свобода в Германия са в нейния протестантизъм, а не в нейния национализъм. Реформацията, американската, френската и руската революции и повечето от националните движения започват с грандиозна увертюра от индивидуално предизвикателство и паметта за него се тачи.

Според този признак евентуалната поява на индивидуални свободи в Русия вероятно не е напълно безнадеждна.

(1)