Част четвърта: НАЧАЛОТО И КРАЯ

Глава седемнадесета: ПРАКТИЧНИТЕ ХОРА НА ДЕЙСТВИЕТО

113

Едно движение зачева от хора на словото, материализира се от фанатици и се консолидира от хора на действието.

Ако тези роли се изпълняват от различни хора, които се сменят един друг, щом условията го налагат, движението притежава сериозни предимства и предпоставки да оцелее. Когато един и същи човек или група хора (или еднакъв тип хора) водят движението от зачеването му до неговата зрялост, то обикновено завършва с провал. Фашисткото и нацисткото движение не осъществиха последователната смяна на лидери и двете завършиха с катастрофа. Фанатизмът на Хитлер, неспособността му да се установи и изиграе ролята на практичен човек на действието, доведоха до поражението на неговото движение. Ако Хитлер бе умрял в средата на 30-те години, голяма е вероятността човек на действието от типа на Гьоринг да беше наследил лидерския пост и движението да можеше да оцелее.

Възможно е, разбира се, хората да си променят характера. Човек на словото би могъл да се превърне в истински фанатик или в практичен човек на действието. И все пак фактите сочат, че подобни метаморфози са нетрайни и рано или късно нещата се възстановяват в първоначалния си вид. Дълбоко в душата си Троцки е бил човек на словото - суетен, блестящ и краен индивидуалист. Катаклизмът, какъвто е разпадането на една империя, и победата на Ленин го довеждат в лагера на фанатиците. По време на Гражданската война той демонстрира ненадминат талант на организатор и пълководец. Но в момента, в който напрежението спада в края на Гражданската война, той отново се превръща в човек на словото, без жестокостта и мрачната мнителност, който разчита по-скоро на думите вместо на неуморната сила, и който се оставя да бъде изтикан настрани от коварния фанатик Сталин.

Самият Сталин е комбинация от фанатик и човек на действието, като фанатичната му жилка доминира. Чудовищните му грешки - безсмисленото премахване на кулаците и техните близки, терорът на чистките, пактът с Хитлер, грубата му намеса в творческата работа на писателите, творците и учените - това са грешки на фанатик. Твърде малка е вероятността руснаците да опитат радостите на настоящето, докато Сталин-фанатикът е на власт.

Хитлер също бе преди всичко фанатик и неговият фанатизъм провали забележителните му постижения като човек на действието.

Има, разбира се, и рядко срещащи се лидери като Линкълн, Ганди, дори Франклин Делано Рузвелт, Чърчил и Неру. Те не се колебаят да впрегнат глада и страха на хората, за да сплотят последователите си и да ги направят предани до гроб слуги на една свещена кауза; но за разлика от Хитлер, Сталин или дори Лутър и Калвин, те не се изкушават да използват тинята на фрустрираните души като хоросан за изграждането на новия свят. Самоувереността на тези редки водачи произтича и се подсилва от вярата им в човечността, защото знаят, че никой не може да бъде уважаван, ако самият той не уважава хората.

114

Човекът на действието спасява движението от самоубийствени раздори и от безумието на фанатиците. Неговата поява обаче бележи края на динамичната фаза в развитието на движението. Войната с настоящето е приключила. Истинският човек на действието възнамерява не да обновява света, а да го притежава. Ако жизненият патос на динамичната фаза са протестът и желанието за радикална промяна, то крайната фаза главно се занимава с администриране и увековечаване на спечелената власт.

С появата на човека на действието експлозивната мощ на движението бива препарирана и запечатана в свещени институции. Религиозните движения кристализират в йерархия и ритуал; революционните движения - в органи за сигурност и администрация; националистическите движения - в правителствени и патриотични институции. Основаването на църква бележи края на възродителния дух; органите на триумфиралата революция ликвидират революционния манталитет и технология; правителствените институции на новата и възродена нация слагат края на шовинистичната войнственост. Институциите замразяват модела на обединените действия. От членовете на институционализираните колективни тела се очаква да действат като един и в същото време да демонстрират не спонтанно единение, а хлабава принадлежност към свободно организирано цяло. Те трябва да бъдат обединявани единствено от неподлежащата на съмнение преданост към институциите. Спонтанността е подозрителна, а дългът се цени много повече от всеотдайността.

115

Главната грижа на човека на действието, когато той надделява в едно "успокоило" се движение, е да фиксира и утвърди неговото единство и готовност за саможертва. Негов идеал е компактното и непобедимо цяло, което функционира като машина. За да постигне това, той не може да разчита на ентусиазъм, защото ентусиазмът е ефимерен. Убеждението също е непредсказуемо. Ето защо той е склонен да разчита на строевата подготовка и насилието. Според него твърдението "всички хора са страхливци", е по-слабо атакуемо от твърдението "всички хора са глупци" и по думите на сър Джон Мейнард, човекът на действието е склонен да използва като основа на новия ред вратовете, а не сърцата на хората. Истинският човек на действието не е човек на вярата, а на закона.

И въпреки това той не може да не се впечатли от монументалните постижения на вярата и спонтанността от ранния период на движението, когато могъщите инструменти на властта са били създадени от нищото. Спомените за това все още са изключително ярки. Ето защо той полага огромни грижи, за да запази внушителните фасади от вяра за новите институции и поддържа непрекъснат потока от страстна пропаганда, макар че разчита предимно на силата като аргумент. Той формулира заповедите си на праведен език и повтаря непрекъснато старите формулировки и лозунги. Символите на вярата са развяват високо и се почитат. Хората на словото и фанатиците от ранните периоди се канонизират. Макар че стоманените пръсти на насилието се усещат навсякъде и особено се набляга върху доведената до автоматизъм дисциплина, благочестивите фрази и пламенната пропаганда придават на насилието видимостта на убеждаване, а на навика - привидна спонтанност. С цената на всичко се налага убеждението, че в новия строй изцяло се сбъдват предшествалите го надежди и борби.

Човекът на действието е еклектичен в методите, които използва, за да придаде на новия ред стабилност и постоянство. Той заимства отляво и отдясно, от приятел и враг. Той дори се връща назад към стария строй, предшестващ движението, заема от него редица технологии за постигане на стабилност и по този начин неволно установява приемственост с миналото. Институтът на абсолютния диктатор, който е типичен за този етап, е колкото съзнателно използван инструмент, толкова и проява на откровена жажда за власт. Византийството се откроява и при раждането, и при залеза на дадена организация. То е израз на стремежа към стабилен модел и може да се използва или за оформянето на нещо аморфно, или за сплотяването на нещо, което е започнало да се разпада на съставни части. Безгрешността на римския архиепископ е пропагандирана от Ириней (втори век) през ранните дни на папството и от Пий IX през 1870 г., когато папството е било на границата на изчезването.

Тъй че редът, създаден от човека на действието, е мозайка. Сталинова Русия е смесица от болшевизъм, царизъм, национализъм, панславизъм, диктатура със заимствания от Хитлер и монополистичния капитализъм. Хитлеровият Трети райх бе конгломерат от национализъм, расизъм, прусащина, диктатура със заимствания от фашизма, болшевизма, шинтуизма, католицизма и старото юдейство. Християнството също, след като конфликтите и разногласията от първите векове довеждат до оформянето на авторитарна църква, е било смесица от старо и ново, заимстване от приятел и враг. То моделира йерархията си по подобие на бюрокрацията на Римската империя, възприема елементи от античния ритуал, развива институцията на абсолютния лидер и използва всички средства, за да обсеби всичките възможни съставки на живота и властта.

116

В ръцете на човека на действието масовото движение престава да бъде убежище от агонията и бремето на индивидуалното съществувание и се превръща в средство за самореализация на амбициозните. Непреодолимата привлекателност, която масовото движение излъчва оттук нататък за онези, които са заети със собствената си кариера, е елементарно свидетелство за рязката промяна на собствената му същност и за неговото помирение с настоящето. Ясно е също така, че притокът на тези кариеристи ускорява превръщането на движението в предприятие. Хитлер, който притежава ясно виждане за целия ход на движението, дори още докато отглежда новородения си националсоциализъм, отправя предупреждението, че едно движение може да запази силата си само ако не предлага нищо в настоящето - единствено "чест и слава в очите на потомците" и че "мисията на това движение е изчерпана" , щом го приземят онези, които искат да получат максималното в настоящия момент.

На този етап движението все още се свързва с фрустрираните, но не за да впрегне недоволството им в смъртоносната битка с настоящето, а за да ги примири с него; да ги направи спокойни и меки. На тях то предлага далечна надежда, мечта и откровение. По този начин, в края на бурния си период движението става инструмент на властта за успелите и опиум за фрустрираните.

(1)