Част четвърта: НАЧАЛОТО И КРАЯ

Глава шестнадесета: ФАНАТИЦИТЕ

110

Когато настане подходящият момент, само фанатикът може да превърне едно движение в наистина масово. Без фанатика недоволството, породено от войнствените хора на словото, се рее без посока и може да се излее единствено в безцелни и лесно потушаеми безредици. Без фанатика започнатите реформи, дори и драстични, оставят непроменен стария начин на живот и всяка промяна по върховете се свежда до преместването на властта от ръцете на една група хора на действието в ръцете на друга. Без фанатика може би няма да има ново начало.

Когато старият ред започва да се разпада, много от гръмогласните хора на словото, дълго копнели за този миг, изпадат в паника. За първи път изправени очи в очи с анархията, те са изплашени до смърт. Забравят всичко, което са казвали за "бедните хора от простолюдието" и се втурват за помощ при силните хора на действието - принцове, генерали, администратори, банкери, земевладелци - които умеят да се справят с тълпата и да обуздаят вълната от хаос.

Фанатикът - обратното. Хаосът е част от него самия. Когато старият строй се пропуква, той се втурва изцяло и безразсъдно да взриви омразното настояще. Той се опива от образа на света, внезапно изправен пред собствения си край. По дяволите реформите! Всичко, което вече съществува, е боклук и е безсмислено боклук да се реформира. Той оправдава стремежа си към анархия с благовидното твърдение, че не може да има ново начало, докато все още старото задръства пейзажа. Той избутва настрана наплашените хора на словото, ако те все още се мотаят наоколо, макар че продължава да превъзнася доктрините им и да срича техните лозунги. Само той познава най-съкровените желания на пробудените маси: да бъдат съпричастни, да се съберат в тълпа, да разтворят проклетата индивидуалност във величието и достойнството на могъщото цяло. Утрешният ден е повелителят и горко на онези вътре или извън движението, които се хващат и държат за днешния.

111

Откъде се появяват фанатиците? Повечето - от редиците на несъзидателните хора на словото. Най-важната разделителна линия между хората на словото е между онези, които се реализират в съзидателен труд, и онези, които не успяват. Съзидателните хора на словото независимо от това, колко горчиво понякога критикуват и осмиват съществуващия строй, в действителност са привързани към настоящето. Тяхното желание е да реформират, а не да рушат. Когато масовите движения остават изцяло под техния контрол, те ги превръщат в безобидни образувания. Реформите, които те започват, са повърхностни и животът продължава своя ход без промени. Но подобно развитие е възможно само ако в играта не влезе анархията на масовото действие - било поради абдикирането на стария строй, било защото хората на словото, изправени пред лицето на неконтролируем хаос, са се съюзили със силните хора на действието. Когато борбата със стария строй е ожесточена и хаотична, а победата може да бъде завоювана само с пълно единство и саможертва, тогава съзидателните хора на словото обикновено като правило биват изтикани настрани и нещата се поемат от несъзидателните хора на словото - онези вечни неудачници и фанатично презиращите настоящето индивиди.

Човекът, който иска да напише велика книга, да нарисува чудесна картина, да създаде архитектурен шедьовър, да стане велик учен, но знае, че и за цяла вечност не би могъл да осъществи това свое най-съкровено желание, не може да намери покой в един стабилен социален строй - стар или нов. Той възприема живота си като непоправимо повреден, а света - като постоянно объркан. Единствено хаосът му е близък. Дори когато се подчинява на желязна дисциплина или я налага сам, той просто се подчинява на неизбежния механизъм на вечно движение, вечно ставане или сам участва в създаването му. Само когато е въвлечен в промяната, той придобива чувството за свобода и усещането, че расте и се развива. И понеже никога не може да се примири със самия себе си, той се страхува от завършеността и от установения ред на нещата. Марат, Робеспиер, Ленин, Мусолини и Хитлер са забележителни фанатици, издигнали се от редиците на несъзидателни хора на словото. Питер Вирек посочва, че повечето от нацистките големци са имали артистични и литературни амбиции, които не са успели да осъществят. Хитлер е правил опити в живописта и архитектурата; Гьобелс - в драматичното изкуство, литературата и поезията; Розенберг - в архитектурата и философията; фон Ширах - в поезията; Функ - в музиката; Щрайхер - в живописта. "Почти всички те се провалят, не само според обичайния вулгарен критерий за успех, но и според собствените им художествени критерии." Артистичните и литературните им амбиции "първоначално са били значително по-сериозни от политическите им амбиции: и са били неотделима част от тяхната личност."

Съзидателният човек на словото не се чувства комфортно в атмосферата на активно движение. Той усеща, че бурята и натискът подкопават творческата му енергия. Докато усеща творческата струя вътре в себе си, предводителството на милиони и печеленето на битки не му доставя удовлетворение. В резултат, щом движението започне да набира сила, той или доброволно се оттегля, или бива изтикан настрана. Нещо повече, тъй като истинските хора на словото никога не са в състояние изцяло и продължително да потискат вродения си критицизъм, неизбежно им се отрежда ролята на еретици. По този начин съзидателният човек на словото, освен ако не задуши новороденото движение, съюзявайки се с практичните хора на действието, или ако не умре навреме, най-често приключва живота си или като отбягван отшелник, или в заточение, или изправен пред взвод за екзекуция.

112

Опасността, която фанатикът представлява за развитието на масовото движение, е в неспособността му да се успокои. След като победата е постигната и започват да се очертават контурите на новия строй, фанатикът се превръща в източник на напрежение и разкол. Вкусът към силните усещания го кара да търси мистерии, които тепърва трябва да се разкриват, и тайни врати, които тепърва трябва да се отворят. Той продължава да търси крайностите. По този начин, на следващия ден след победата повечето масови движения осъмват в прегръдките на раздора. Страстта, която вчера е намирала отдушник в борбата на живот и смърт с външните врагове, днес се излива в буйни дебати и сблъсък между фракции. Омразата се превръща в навик. При липсата на външни врагове за изтребване фанатиците стават врагове един на друг. Хитлер, самият той фанатик, съумява да даде точна диагноза за състоянието на духа на фанатиците, заговорничили срещу него в редиците на на-ционалсоциалистическата партия. В своята заповед към новоназначения началник на СА след чистката на Рьом през 1934 г. той говори за онези, които не искат да мирясат: "...без да го осъзнават, [те] откриха в нихилизма своя последен символ-верую.., тяхното буйство и нетърпение могат да намерят удовлетворение само в конспиративно умотворчество, в постоянни заговори за разграждане на което и да било моментно състояние на нещата." Както често се е случвало с Хитлер, неговите обвинения срещу противниците (вътре и извън Райха) са откровение за самия него. Той също, особено през последните си дни, намира в нихилизма своята "последна философия и прощално слово."

Ако бъдат оставени да правят това, което искат, фанатиците могат да разцепят движението чрез схизми и ереси, които заплашват собственото му съществуване. Дори когато фанатиците не пораждат разногласия, те пак могат да провалят движението, като го тласкат към постигане на невъзможното. Само практичният човек на действието може да спаси постигнатото от движението.

(1)