Част четвърта: НАЧАЛОТО И КРАЯ

Глава петнадесета: ХОРАТА НА СЛОВОТО

104

Обикновено масовите движения не възникват, преди да е дискредитиран господстващият обществен ред. Дискредитирането не следва автоматично от провалите и злоупотребите на властващите, а е резултат на съзнателните усилия на хората на словото, които поради една или друга причина са недоволни. Там, където липсват хора, способни ясно да се изразяват, или ако ги има - те нямат основания за недоволство, господстващият ред, колкото и некомпетентен и корумпиран да е той, може да си остане такъв, докато не се сгромоляса от само себе си. От друга страна, управление с безспорни достойнства и енергия може да бъде пометено, ако не успее да завоюва предаността на притежаващото дар слово малцинство.

Както бе посочено в параграфи 83 и 86, за да се утвърди и запази, масовото движение разчита на силата. Зрялото масово движение е безмилостно и неговото ръководство е в ръцете на жестоки фанатици, които използват думите само за да маскират с привидна спонтанност наложеното със сила съгласие. Но тези фанатици могат да се намесят и да поемат нещата в свои ръце едва след като господстващият строй е вече дискредитиран и е изгубил предаността и доверието на масите. Предварителната работа за подкопаването на съществуващите институции, запознаването на масите с идеята за промяна и създаването на възприемчивост към новата вяра може да бъде извършена само от хора, които са преди всичко оратори и писатели и са общопризнати като такива. Докато съществуващият строй функционира повече или по-малко организирано, масите в основата си остават консервативно настроени. Те могат да мислят за реформи, но не и за кардинални промени. Фанатичният екстремист, колкото и красноречив да е той, ги стряска като опасен, предателски, безразсъден и дори побъркан човек. Те няма да се вслушат в неговите думи. Самият Ленин признава, че там, където почвата не е подготвена за тях, "комунистите трудно могат да намерят път до масите... и дори да ги накарат да се вслушат в словата им". Нещо повече, властимащите, дори когато са непохватни или либерални, реагират остро на активистката тактика на фанатика и неговата дейност би могла да предизвика в тях прилив на енергия.

Твърде различни са нещата при типичния човек на словото. Масите го изслушват, защото знаят, че думите му, колкото и настоятелни и тревожни, не могат да имат незабавен ефект. Властите или го пренебрегват, или използват меки методи, за да го накарат да замълчи. По този начин хората на словото неусетно подкопават установените институции, дискредитират управниците, отслабват господстващите убеждения и лоялност и подготвят сцената за появата на масовото движение.

Нямаме за цел разграничаването между хората на словото, фанатиците и действените практици да бъде съвсем категорично. Щрихи към това разграничаване са дадени в следващите параграфи. Хора като Ганди и Троцки, в началото очевидно несклонни към практически действия хора на словото, по-късно разкриват изключителен талант на администратори или пълководци. Мохамед започва като човек на словото, прераства в неумолим фанатик и накрая разкрива великолепен практически усет. Фанатици като Ленин са майстори на ораторското изкуство и същевременно ненадминати хора на действието. Тази класификация се опитва да ни покаже, че почвата за появата на масовото движение се подготвя най-добре от хора, чиято върховна сила и талант е умението да използват говоримото или писменото слово; че за неговото възникване са необходими темпераментът и дарбите на фанатика, а окончателно го оформят и консолидират най-вече хората на действието.

Появата на владеещо словото малцинство там, където преди то не е съществувало, е крачка с революционен потенциал. Западните държави косвено и несъзнателно породиха масови движения в Азия не само с недоволството, което разпалиха (виж параграф 1), но и като създадоха способни за изява малцинства - продукт на образователната и просветителска дейност, която общо взето бе с благотворителен характер. Много от революционните водачи в Индия, Китай и Индонезия са получили образование в консервативни западни институти. Американският колеж в Бейрут, който се поддържа от набожни и консервативни американци, е школа за революционери в неграмотния арабски свят. Няма и капка съмнение че благочестивите мисионери-учители в Китай също така несъзнателно бяха сред онези, които подготвяха почвата за китайската революция.

105

Хората на словото биват различни като типажи. Те може да са свещеници, книжовници, пророци, писатели, художници, професори, студенти или просто интелектуалци. Там, където четенето и писането е истинско изкуство - както например в Китай, дори и обикновената грамотност може да причисли човек към хората на словото. Подобно е било и положението в древния Египет, където изкуството на пиктографията е монопол на едно малцинство.

Каквито и да са, почти всички хора на словото са обладани от общ и дълбок стремеж, предопределящ тяхното отношение към господстващия ред. Това е стремежът към признание; копнежът за извисяване над сивата човешка маса. "Суетата, казва Наполеон, направи революцията; свободата бе само предлог." Очевидно същината на всеки интелектуалец, бил той съзидателен или несъзи-дателен, предполага някаква неизлечима несигурност. Животът дори на най-надарените и творчески личности изглежда нескончаем низ от съмнения в собствената им стойност, която те ежедневно трябва да доказват наново. Казаното от Дьо Ремюза за Тиери вероятно важи за повечето хора на словото: "Той притежава много повече суета, отколкото амбиция и предпочита признанието пред подчинението, видимостта на власт пред самата власт. Съветвайте се постоянно с него и правете каквото ви хрумне. Той ще запомни по-скоро вашето почтително отношение, отколкото действията ви."

В кариерата на всеки бунтар-интелектуалец има момент, когато властимащите с някой израз на уважение или примирителен жест могат да го спечелят на своя страна. На определен етап повечето хора на словото са готови да станат опортюнисти и царедворци. Самият Исус може би нямаше да проповядва ново откровение, ако фарисеите го бяха допуснали в своята среда, направили равин и слушали с признание. Епископски сан, присъден на Лутер в подходящ момент, може би щеше да охлади хъса му за реформациране на църквата. Младият Карл Маркс вероятно също е можел да бъде спечелен от прусащината с някаква титла и важна държавна служба; а Ласал - с титла и униформа на царедворец. Истина е обаче, че щом човекът на словото веднъж формулира своя философия и програма, най-вероятно той ще им остане верен, неподатлив на ласкателства и съблазни.

Ала колкото и да се изживява като защитник на унизените и оскърбените, човекът на словото, с много малки изключения, се ръководи от частни и лични подбуди. Състраданието му обикновено покълва от неговата омразата срещу силните на деня. "Само шепа редки и изключителни хора притежават онази любов към човечеството въобще, която не им позволява спокойно да понасят злото и страданието по принцип, без значение какво им коства това на самите тях." Торо подчертава този факт с жестока екстравагантност: "Аз смятам, че това, което натъжава реформатора, дори и да е най-праведният божи син, е не съчувствието към неговите изпаднали в беда другари, а собствените му проблеми. Ако те бъдат решени.., той ще зареже благородните си другари без извинение." Ако превъзходството му е признато по подходящ начин от властимащите, човекът на словото обикновено намира всевъзможни благовидни поводи да застане на страната на силните срещу слабите. Лутер говори с чувство за "бедното, обикновено простолюдие" , докато се противопоставя на традиционната църква, но след като се съюзява с германските курфюрсти, ще заяви, че "Господ по-скоро би предпочел да изтърпи съществуващите правителства - колкото и да са лоши те, отколкото да позволи на тълпата да се надигне, колкото и основателни да са нейните искания". Бърк, покровителстван от лордове и благородници, говори за "свинското мнозинство" и препоръчва на бедните "търпение, труд, трезвеност, въздържание и религия". Разглезените и превъзнесени хора на словото в нацистка Германия и болшевишка Русия не изпитват никаква потребност да застанат на страната на преследваните и тероризираните, срещу безжалостните водачи и тайната полиция.

106

Всеки път, когато някой раздава правосъдие, без да притежава необходимата компетентност, или напълно отсъства образована класа, или съществува тясна връзка между овластените и хората на словото. Там, където всички образовани хора са духовни лица, църквата е неуязвима. Където всички образовани са бюрократи или където образованието поставя човек в подразбиращо се привилегировано положение, господстващият ред надали ще е застрашен от протестни движения.

Католическата църква пада най-ниско през десети век, по времето на папа Йоан XII. Тогава тя е много по-корумпирана и слаба, отколкото по време на реформацията. През десети век обаче всички образовани хора са били свещеници, докато през петнадесети печатарството и хартията премахват монопола на църквата върху образованието. Авангардът на реформацията е съставен от светски хуманисти. Онези от учените, които са били свързани с църквата, или които, както в Италия, са били под крилото на папата, "по принцип са демонстрирали дух на търпимост към съществуващите институции, в това число и към църковните злоупотреби и като цяло въобще не са се интересували докога простото стадо ще бъде оставено да тъне в мрака на суеверието, което напълно допада на положението му."

Стабилността на Китайската империя, както и на древен Египет, се дължи на тясното единство между бюрокрация и образована класа. Любопитно е да отбележим, че тайпинското въстание, единственото резултатно китайско масово движение по време на империята, е започнато от учен, който многократно се провалял на държавния изпит за допускане в най-висшата каста на мандарините.

Дълголетието на Римската империя се е дължало в известна степен на откровеното партньорство между римските управници и гръцките хора на словото. Поробените гърци имали чувството, че те са онези, които са дарили завоевателите със законов ред и цивилизация. Смущение предизвиква описанието на това колко истерично гърците посрещат извратения и покварен, но и доста екстравагантен в своето възхищение от Елада Нерон по време на посещението му през 67 г. от нашата ера. Те си отварят сърцата за него като за близък интелектуалец и творец. "За да му угодят, всички игри бяха струпани в една година. Всички градове му изпратиха награди от своите съревнования. Навсякъде го очакваха комитети с молба да пее." Той на свой ред ги обсипва с привилегии и обявява свободата на Гърция по време на Истимийските игри .

В "Изследване на историята" проф. Арнолд Тойнби цитира латински хекзаметри, написани от Клавдий Александрийски в прослава на Рим почти петстотин години, след като Цезар стъпва на египетска земя, и добавя унило: "Лесно би било да се докаже, че британското управление над Индия в много отношения е било далеч по-благосклонна и вероятно по-полезна институция, отколкото Римската империя, но ще бъде трудно да намерим някой Клавдий в която и да е от Александриите на Индустан." Няма да е пресилено заключението, че ако вместо да култивират низамите, махараджите, набобите, гекаварите и т.н., британците в Индия се бяха постарали да спечелят индийските интелектуалци, ако се отнасяха към тях като към равни, ако ги поощряваха в работа им и допускаха до трапезата си, може би щяха на направят господството си вечно. Всъщност британците, управлявали Индия, са били напълно лишени от способността да се погаждат с интелектуалците в която и да била страна, най-малко в Индия. Те са хора на действието, изпълнени с вяра във вроденото превъзходство на британците. В повечето случаи те презират индийския интелектуалец - първо, като човек на словото, второ, като индиец. Британците в Индия са се опитвали да запазят за себе си сферата на позитивната, практичната дейност. Те изобщо не са насърчавали индийците да стават инженери, агрономи или техници. Образователните институции, създадени от тях, са произвеждали "непрактични" хора на словото и по ирония на съдбата тази система, вместо да запази британското господство, е ускорила неговия край.

Британският провал в Палестина също до известна степен се дължи на липсващата връзка между типичния британски колониален чиновник и хората на словото. Мнозинството от палестинските евреи, ако и да са били дейни натури, по образование и традиция са били хора на словото, при това с изострена чувствителност. Те са се измъчвали от презрителното отношение на британския чиновник, който е гледал на евреите като на сбирщина от мекушави и неблагодарни хитреци на дребно - лесна плячка за войнствените араби, стига британците да оттеглят своето покровителство. Палестинските евреи също така са засегнати от покровителственото отношение към тях на посредствените чиновници, които те всъщност превъзхождат и по опит, и по интелект. Британци от калибъра на Джулиън Хъкли, Харолд Николсън или Ричард Кросман по всяка вероятност щяха да бъдат в състояние да запазят Палестина в лоното на империята.

И при болшевишкия, и при нацисткия режим ясно се осъзнава съдбоносното значение на отношенията между хората на словото и държавата. В Русия писателите, творците и учените споделят привилегиите на управляващата група. Всички те са висши държавни служители. И макар че са принудени да следват партийната линия, те просто се подчиняват на дисциплината, задължителна и за останалата част от елита. Що се отнася до Хитлер, някакъв дяволски реализъм прозира в неговия план да превърне цялата сфера на познанието в монопол на елита, който да управлява замислената от него световна империя и да държи безличните маси на ръба на грамотността.

107

Хората на перото във Франция от XVIII век са най-известният случай на интелектуалци - предтечи на масово движение. Подобна закономерност може да бъде открита през периодите, предхождащи зараждането на повечето масови движения. Почвата за реформацията е подготвена от хора, осмиващи и разобличаващи духовенството в популярни памфлети, и от хора като Йохан Ройхлин, който се противопостави и дискредитира римската курия. Бързото разпространение на християнството в Римския свят се дължи отчасти и на факта, че езическите култове, които се опитва да измести, са вече основателно подкопани. Компрометирането е извършено преди и след зараждането на християнството, от гръцките философи, които, отегчени от елементаризма на култовете, ги разобличават и осмиват в училищата и по улиците на градовете. Християнството не успява да постигне успех срещу юдейството, защото еврейската религия има ревностна опора в евреите - хора на словото. По времето, когато училищата и книгите заместват храмовете и родината, равините и техните ученици притежават висок статут в йерархията на еврейското общество. В обществен строй, предоставящ толкова върховно господството на учените мъже, каквато и да е вътрешна опозиция или чуждо масово движение нямат шанс.

Съвременните масови движения, били те националистически или социалистически, неизменно се предшестват от поети, писатели, историци, учени, философи и други подобни. Излишно е да се подчертава връзката между интелектуалеца-теоретик и революционните движения. Но също така е вярно, че всички националистични движения - от култа към 1а раtriе в революционна Франция до последната националистична вълна в Индонезия - са заченати не от хора на действието, а от интелектуалци-критикари. Генералите, индустриалците, земевладелците и бизнесмените, считани за стълбове на патриотизма, се присъединяват към движението впоследствие, след като е станало реалност. Най-ревностните усилия на ранния етап от зараждането на всяко националистично движение са насочени именно към убеждаването и спечелването на тези бъдещи стълбове на патриотизма. Чешкият историк Паланки казва, че ако таванът на стаята, в която той и шепа негови приятели са вечеряли, беше паднал една нощ, би могло и да няма чешко национално движение. Подобни групички от непрактични хора на словото са в основата на всички национални движения. Германските интелектуалци са създателите на германския национализъм, така както еврейските интелектуалци са създателите на ционизма. Свръхчувствителността на човека на словото към униженията, на които е подложена неговата класа или общност (расова, езикова или религиозна), макар и да й принадлежи съвсем условно, се корени в дълбоко скрития копнеж за издигнато социално положение. Унижението, на което Наполеон подложи германците, и особено прусаците, бе импулсът, подтикнал Фихте и германските интелектуалци да призоват германските маси да се обединят в могъща нация, която да господства в Европа. Теодор Херцел и еврейските интелектуалци бяха тласнати към ционизма от униженията на милиони евреи в Русия и от клеветите по техен адрес, разпространявани в останалата част на Европа към края на XIX век. В известна степен и националното движение, което изхвърли британските управници от Индия, бе заченато от унижението, на което един мършав очилат индийски интелектуалец бе подложен в Южна Африка.

108

Лесно е да се проследи по какъв начин критично мислещият интелектуалец чрез постоянното осмиване и разобличаване ерозира доминиращи нагласи и лоялност и приближава масите към идеята за промяна. Недотам очевидна е технологията, чрез която дискредитирането на съществуващите възгледи и институции отваря пътя на нова фанатична вяра. Защото наистина забележителен е фактът, че войнствените интелектуалци, които "пробват доколко здрави са основите на съществуващия строй в желанието си да отбележат претенциите си за власт и справедливост" , често подготвят почвата не за общество на свободомислещи индивиди, а за едно корпоративно общество, в което основни ценности са пълното единство и сляпата вяра. По този начин широкото разпространение на съмнението и неуважението често води до неочаквани резултати. Непочтителността на Възраждането бе прелюдия към новия фанатизъм на Реформацията и Контрареформацията. Френските просветители, които развенчаваха църквата и короната и проповядваха разум и търпимост, освободиха взрив от революционен и национален фанатизъм, който още не е утихнал. Маркс и неговите последователи дискредитират религията, национализма и стремежа към забогатяване, но създават новия фанатизъм на социализма, комунизма, сталинисткия национализъм и копнежа за световно господство.

Когато развенчаваме фанатична вяра или предразсъдъци, ние не засягаме корените на фанатизма. Ние просто предотвратяваме появата му на едно място, след което той най-вероятно ще се появи на друго. По този начин, като охулва господстващите възгледи и лоялност, войнстващият човек на словото неволно предизвиква у разочарованите маси глад за вяра. Защото мнозинството от хората не е в състояние да понесе безплодния си празен живот, освен ако не намери някаква цел, на която всеотдайно да се посвети и да се потопи изцяло в постигането й. По този начин присмехулните хора на словото въпреки желанието си стават предтечи на нова вяра.

Самият човек на словото може да живее без вяра в абсолюти. Той цени търсенето на истината колкото и самата истина. Той изпитва удоволствие от противопоставянето на идеи и от самия диалог на спора. Ако формулира философия и доктрина, те са по-скоро демонстрация на блестящ интелект и упражнение по диалектика, отколкото програма за действие и принципи на вярата. Вярно е, че неговата суетност често го кара страстно, дори язвително, да защитава мисловните си конструкции, но той обикновено апелира към разума, а не към вярата, фанатиците и жадните за вяра маси обаче са склонни да придават на тези спекулации смисъла на свещени закони и да ги превръщат в източник на нова вяра. Христос не е бил християнин, нито пък Маркс - марксист.

Ако обобщим, войнстващите хора на словото подготвят почвата за зараждането на масовото движение, като: 1) дискредитират господстващите вярвания и институции и ги лишат от масовата им опора; 2) като косвено предизвикват глад за вяра в сърцата на онези, които не могат да живеят без нея, така. че, щом започне проповядването на новата вяра, тя намира горещ отклик сред обезверените маси; 3) като формулират доктрината и лозунгите на новата вяра; 4) като подкопават убежденията на "по-стойностните" -онези, които могат да преживеят и без вяра - така че щом новият фанатизъм се появи, те да не са в състояние да му се противопоставят. Те не виждат смисъл в това да умират за убеждения и принципи и отстъпват без бой пред новия ред.

И така, когато непочтителният интелектуалец си свърши работата:

"Най-добрите са без убеждения, докато най-лошите - изпълнени със страст и напрежение.

Безспорно иде откровение,

Безспорно иде второто пришествие."

Сцената вече е подготвена за фанатиците.

109

Трагичните фигури в историята на масовите движения са често интелектуалните им предтечи, които успяват приживе да видят как старият режим се сгромолясва под натиска на масите.

Впечатлението, че масовите движения и в частност революциите се раждат от решимостта на масите да свалят корумпираната и потисническа тирания и да извоюват за себе си свободата на действието, словото и съвестта, е рожба на словесния поток на интелектуалните основатели на движението, отприщен от сблъсъка им с господстващия строй, фактът, че след подема си масовите движения често демонстрират по-малко лична свобода, отколкото строят, който те заменят, обикновено се обяснява с машинациите на една жадна за власт клика, узурпирала в критичен момент движението и мамеща масите с предстоящата в най-близко бъдеще свобода. Всъщност единствените измамени при подобно развитие на нещата си остават интелектуалните предтечи. Те се опълчват срещу установения ред, осмиват неговата ирационалност и некомпетентност, разобличават нелегитимния му и потиснически характер и апелират за свобода на словото и самореализацията. Те приемат като аксиома предположението, че масите, откликнали на техния призив и попълнили техните редици, се борят за същото. Докато всъщност свободата, за която се борят масите, не е свобода на словото и самореализацията, а е свобода от непоносимото бреме на самостоятелното съществуване. Те искат да са свободни от "страшното бреме на свободния избор," от трудната отговорност за собственото си осъществяване и плачевния резултат. На тях не им трябва свобода на съвестта, а вяра, сляпа, авторитарна вяра. Те помитат стария строй не за да създадат общество на свободни и независими хора, а за да установят еднаквост, индивидуална обезличеност и нова структура на съвършено единство. Те въстават не срещу пороците на стария режим, а срещу неговите слабости; не срещу потисничеството, а срещу неспособността му да изкове от тях едно солидно, могъщо цяло. Интелектуалният демагог е убедителен не когато е в състояние да убеди хората, че установеният ред е лош, а когато демонстрира безпомощната му некомпетентност. Незабавните резултати на масовите движения обикновено отговорят на това, което желаят хората. В това отношение измамени няма.

Интелектуалните акушери на масовите движения почти винаги биват сполетени от трагична съдба, понеже колкото и възторжено да проповядват колективното действие, дълбоко в душата си те остават индивидуалисти. Те вярват, че е възможно индивидуално щастие и че индивидуалното мнение и инициатива имат значение. Но щом движението веднъж набере инерция, властта попада в ръцете на онези, които нито вярват в личността, нито я уважават. И те побеждават не толкова защото пренебрежението им към личността ги прави жестоки, а защото тяхната нагласа се оказва в пълна хармония с нагласата на масите.

(1)