Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава четиринадесета: СПЛОТЯВАЩИ СИЛИ

УБЕЖДЕНИЕ И ПРИНУДА

83

Днес сме склонни да преувеличаваме ефективността на убеждението като средство за налагане на мнения и оформяне на поведение. Смятаме пропагандата за изключително мощен инструмент. На умелото му използване приписваме много от поразителните успехи на съвременните масови движения и стигаме дотам, че се боим от словото толкова, колкото и от меча.

В действителност фактите потвърждават приказния ефект, приписван на пропагандата не повече, отколкото потвърждават и падането на стените на Йерихон от тътена на тръбите на Исус Навин. Ако пропагандата притежаваше поне една десета от мощта, която й се приписва, тоталитарните режими в Русия, Германия, Италия и Испания щяха да бъдат свои бледи подобия. Те пак щяха да бъдат безочливи и нагли, но без ужасната бруталност на секретната полиция, концентрационните лагери и масовото унищожение.

Истината изглежда е, че пропагандата сама по себе си не може да намери път до неприемащите я умове; нито пък е в състояние да натрапи нещо съвършено ново; нито пък може да продължи да бъде убедителна за хората, които са престанали да й вярват. Тя прониква единствено във вече благосклонни към нея умове и не толкова внушава мнения, колкото изразява и обосновава мнения, които вече са насадени в умовете на адресатите. Надареният пропагандист довежда до точката на кипене идеите и страстите, които вече къкрят в умовете на неговите слушатели. Той откликва на най-съкровените им чувства. Там, където мнението не се налага насила, хората могат да бъдат накарани да повярват само в онова, което вече "знаят."

Пропагандата успява самостоятелно главно при фрустрираните хора. Техните трепетни страхове, надежди и страсти се трупат пред дверите на сетивата им и се наместват между тях и външния свят. Те могат да видят само онова, което вече са си въобразили, и в пламенните речи на пропагандиста те чуват музиката на своите собствени души. Наистина фрустрираните по-лесно откриват отзвука на собствените си размишления в страстните двусмислени речи и звучни рефрени, отколкото в точните думи, обединени от безгрешна логика.

Пропагандата сама по себе си, колкото и да е умела, не е в състояние да поддържа убедеността на хората, след като те престанат да вярват. За да оцелее, масовото движение трябва да направи така, че когато хората изгубят вярата, да ги принуди да вярват със сила. (1)

Както ще видим по-нататък (параграф 104), словото е извънредно важен инструмент да се подготви почвата за масови движения. Но след раждането на масовото движение словото, макар и все още полезно, престава да играе решаваща роля. Дори такъв всепризнат майстор на пропагандата като д-р Гьобелс в един непредпазлив момент признава, че "острият меч трябва винаги да стои зад пропагандата, за да бъде тя наистина ефикасна." (2) Той дори като че ли се опитва да се извини, твърдейки, че "не може да се отрече, че с добра пропаганда може да се направи повече, отколкото без пропаганда изобщо. (3)

84

Противоположно на това, което може да се очаква, пропагандата става по-разпалена и натрапчива тогава, когато действа във взаимодействие с принудата, а не когато трябва да разчита единствено на своята ефективност.

И онези, които обръщат заблудените в права вяра, и онези, които, приемат новата вяра насила, се нуждаят от пламенното убеждение, че вярата, налагана или приемана, е единствено праведната. Без това убеждение терористът, който се занимава с обръщане в правата вяра, ако той не е поначало покварен, ще се чувства като престъпник, а насилствено избавеният ще гледа на себе си като на страхливец, който е продал душата си, за да живее.

Пропагандата следователно служи повече за да оправдаем себе си, отколкото за да убедим другите; колкото повече основания имаме да се чувстваме виновни, толкова по-страстна е нашата пропаганда.

85

Вероятно е еднакво вярно и че насилието дава живот на фанатизма, и че фанатизмът поражда насилие. Често не сме в състояние да кажем, кое е първопричината. И онези, които използват насилието, и онези, които са подложени на насилие, са склонни да развият фанатизирано състояние на духа. Фереро казва за терористите на френската революция, че колкото повече кръв "са проливали, толкова повече са имали нужда да повярват, че техните принципи са абсолютни. Само абсолютното все още е в състояние да им опрости греховете в собствените им очи и да запази тяхната отчаяна енергия. [Те] не проляха цялата тази кръв, защото са вярвали в народния суверенитет като в религиозна истина; те са се опитвали да повярват в народния суверенитет като религиозна истина, защото страхът им ги е накарал да пролеят толкова кръв. (4) Практикуването на терора служи на истинския вярващ не само за да сплаши и размаже противниците си, но също така и за да подк-лажда и укрепва собствената си вяра. Всяко линчуване в нашия Юг не само сплашва негрите, но усилва и фанатичната убеденост в превъзходството на бялата раса.

При подчинените с принуда насилието също така може да роди фанатизъм. Има свидетелства, че принудително посветените в права вяра са й точно толкова (а понякога дори и повече) фанатично предани, колкото и посветените по собствено убеждение. Не винаги е вярно, че "онези, които се подчиняват не по своя воля, запазват собственото си мнение." Ислямът е налагал вярата си със сила и въпреки това принудително помохамеданчените мюсюлмани демонстрират преданост към новата вяра, която е по-пламенна от тази на първите араби, включили се в движението. Според Ренан Ислямът получил от своите новопосветени насила "вяра, която ставала все по-силна и по-силна.(5) Във всички движения фанатичната ортодоксалност е късно развитие. Тя настъпва тогава, когато движението разполага изцяло със своята мощ и може да налага своята вяра както със сила, така и с убеждаване.

По този начин принудата, когато е непреклонна и постоянна, притежава несравнима убедителност и не само за прости и неизкушени души, но и за онези, които се гордеят със силата и нравствеността на интелекта си. Когато произволен указ от Кремъл кара учените, писателите и творците да се откажат от своите убеждения и да признаят грешките си, по-голяма е вероятността тези отмятания и признания да са истинско, а не само вербално приемане на нова вяра. Нужна ни е фанатична вяра, за да оправдаем малодушието си.

86

Едва ли има случай на масово движение, достигнало огромни мащаби и трайна организация единствено по пътя на убеждението. Професор Кенет Латурет, един истински християнски историк, е принуден да признае, че "колкото и несъвместими да са духът на Исус Христос и въоръжената сила и колкото и неприятно да е признаването на този факт, що се отнася до историческата истина, често пъти първото е оцелявало благодарение на второто." (6) Именно тленният меч превръща християнството в световна религия. Завоеванията и покръстването са вървели ръка за ръка, като второто често пъти е служело като оправдание и инструмент на първото. В случаите, когато християнството не съумява да си осигури подкрепата на държавната власт, то не постига нито широко, нито постоянно влияние. "В Персия... християнството се сблъсква с държавна религия, поддържана от короната, и така и не постига нищо повече от това да стане вяра на малцина." (7) Завоеванията са първостепенен фактор, а покръстванията - страничен продукт при феноменалното разпространение на исляма. "Най-успешните периоди в развитието на исляма са били по време на най-голямото му политическо влияние и именно през тези периоди то получава най-големия прираст отвън. (8) Реформацията постига успех само там, където спечелва подкрепата на управляващите князе или на местните власти. Меланхтон, най-мъдрият помощник на Лютер, казва: "В какво щяха да се превърнат нашите предписания без намесата на гражданската власт? - В платонически закони. (9) Там, където държавната власт е била против, както например във Франция, движението на протестантите е потопено в кръв и повече не се възражда. В случая с френската революция "армиите на революцията, а не идеите, проникнаха из цяла Европа. (10) Изобщо не става дума за интелектуална зараза. Дюмурие протестира срещу това, че французите обявили свещения закон на свободата "като [мюсюлманите] Корана, с меч в ръка.(11) Днешната заплаха на комунизма не идва от убедителността на неговото учение, а от факта, че една от най-могъщите армии в света го подкрепя.

Изглежда също, че когато масовото движение може или да убеждава, или да принуждава, то обикновено избира второто. Убеждението е твърде непохватно, а въздействието - несигурно. Испанският светец Доминик казва на еретичните албигойци: "Години наред аз ви увещавах нахалост, кротко, с молитви, нравоуче-ния и плач. Но според поговорката на моята страна, "Там, където благословията нищо не постига, ударите могат да помогнат". Ние ще вдигнем срещу вас принцове и прелати, които, уви, ще въоръжат народи и княжества срещу тази земя... и така ударите ще помогнат там, където благословиите и кротостта са били безпомощни. (12)

87

Твърдението, че масовото движение не може да бъде спряно със сила, не е буквално вярно. Силата може да спре и разбие и най-силните движения. Но за да го постигне, тя трябва да бъде безпощадна и неотклонна. И ето тук вярата е един незаменим фактор. Защото да се преследва безпощадно и неотклонно може само при фанатична убеденост. "Всяко насилие, което не произтича от здрава духовна основа, ще е колебливо и несигурно. То е лишено от увереността, която може да се опира единствено върху фанатично въззрение. (13) Когато е плод на индивидуалната жестокост, тероризмът нито стига достатъчно далеч, нито продължава достатъчно дълго. Той е спазматичен, поддава се на настроения и колебания. "Но щом силата започне да се разколебава и редува със снизхождение, не само че доктрината, която трябва да бъде потисната, ще се възражда отново и отново, но тя ще бъде в състояние да извлича облаги от всяко преследване." (14) Свещеният терор не познава предели и никога не намалява.

По този начин изглежда, сякаш ние имаме нужда от пламенна вяра не само за да се противопоставяме на принудата(15), но също така, за да сме в състояние ефективно да я упражняваме.

88

Откъде идва подтикът за проповядване?

Силата на убеждението не е главният фактор, който подтиква дадено движение да разпространява вярата из всички краища на света: "Силните религии често се ограничават с това да презират, да унищожават или в най-добрия случай да съжаляват онези, които не са като тях." (16) Импулсът да се посвещават хората в новата вяра не е и израз на прекомерна сила, която, както казва Бейкън, "е като голямо наводнение, което не може да не залее всичко." (17) Мисионерската страст по-скоро е израз на някакво дълбоко и тягостно предчувствие, потискащо чувство на неудовлетворение. Проповядването на правата вяра е по-скоро страстно търсене на нещо, което още не сме намерили, отколкото желание да облагодетелстваме света с нещо, което вече имаме. То е търсене на окончателното и неоспоримо доказателство, че нашата абсолютна истина е действително единствената истина. Мисионерът фанатик укрепва собствената си вяра, покръствайки другите. Вярата, която най-лесно може да бъде оспорена, обикновено развива най-силни мисионерски и проповеднически импулси. Трудно е да се повярва, че движение, което не изповядва някаква безумна и очевидно ирационална догма, може да бъде обладано от такава ревностна напористост, че "или трябва да спечели хората, или да унищожи света." Близо до истината е също така, че движенията с най-големи вътрешни противоречия между проповядваните догми и практическото осъществяване, т.е., със силно чувство за вина, ще са най-ревностни в усилията си да наложат своята вяра на другите. Колкото по-неприложим се оказва комунизмът в Русия, колкото повече неговите лидери са принудени да правят компромиси и да извращават първоначалното си верую, толкова по-нагли и арогантни стават техните атаки срещу неверниците. Колкото по-ясно ставаше за робовладелците от Юга, че техният начин на живот е невъзможен в съвременния свят, толкова по-агресивно и напористо се опитваха те да го разпространяват. Ако частната инициатива се превърне в свещена кауза, която трябва да бъде проповядвана, това ще бъде признак, че нейната практическа действеност и предимства са престанали да бъдат очевидни от само себе си.

Проповедническите увлечения, както и жаждата за световно господство вероятно са признаци на някакви сериозни и дълбоки недъзи в движението. Това важи с еднаква сила както за група апостоли или шайка конквистадори, така и за тайфа бегълци, които се насочват към далечни земи, за да избягат от непоносимите условия у дома. И колко често наистина тези три категории се срещат, смесват една с друга и сменят ролите си.

(1) Виж параграф 33 за едно друго гледище по същия въпрос.

(2) Николо Макиавели, Владетелят, глава VI.

(3) The Goebbels Diaries (Garden City: Doubleday & Company, Inc., 1948), p. 460

(4) Пак там, с. 298.

(5) Guglielmo Ferrero, Principles of Power (New York: G.P.Putnam's Sons, 1942), p. 100.

(6) Ernest Renan, The Poetry of the Celtic Races (London: W.Scott, Ltd., 1896), Essay On Islam, p. 97.

(7) Kenneth Scott Latourette, The Unquenchable Light (New York: Harper & Brothers, 1941), p. 33.

(8) Kenneth Scott Latourette, The Unquenchable Light (New York: Harper & Brothers, 1941), p. 33.

(9) Kenneth Scott Latourette, A History of the Expansion of Christianity (New York: Harper & Brothers, 1937), Vol. I, p. 164.

(10) Charles Reginald Haines, Islam as a Missionary Religion (London: Society for Promoting Christian Knowledge, 1889), p. 206.

(11) Цит. no: Franz Funck-Brentano, op. cit., p. 260.

(12) Guglielmo Ferrero, The Gamble (Toronto: Oxford University Press, 1939), p. 297.

(13) Crane Brinton, A Decade of Revolution (New York: Harper & Brothers, 1934), p. 168.

(14) "Dominic", Encyclopedia Britanica.

(15) Adolf Hitler, op.cit, p. 171.

(16) Пак там.

(17) Виж параграф 45.

(1) Jacob Burckhardt, Force and Freedom (New York: Pantheon Books, 1943), p. 129.

(1) Francis Bacon, "Of Vicissitude of Things," Bacon's Essays, Everyman's Library Edition (New York: E.P.Dutton & Company, 1932), p. 132