Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава четиринадесета: СПЛОТЯВАЩИ СИЛИ

ОМРАЗА

65

Омразата е най-достъпният и всеобхватен фактор за сплотяване на масовите движения. Тя изтръгва и запраща индивида надалеч от неговото собствено Аз, прави го безразличен към собственото му благосъстояние и бъдеще, освобождава го от всякаква завист, себичност и егоистични амбиции. Той се превръща в анонимна частица, изгаряща от копнеж да се претопи и слее със себеподобните си в една огромна, пламтяща маса. Хайне е казал, че това, което християнската любов не може да направи, се постига от общата омраза.(1) Масовите движения могат да възникнат и да се разпространят и без вяра в някакъв бог, но никога без вяра в някакъв сатана. Обикновено силата на масовото движение е в пряка зависимост от яркото и осезателно присъствие на неговия зъл демон. Когато Хитлер бил запитан дали мисли, че евреите трябва да бъдат унищожени, той отговорил: "Не... Тогава ще трябва да ги измислим. Важно е да имаме реален, а не абстрактен противник.(2) Фриц Август Фойгт разказва за една японска делегация, която през 1932 г. посетила Берлин, за да проучи опита на национал-социалистическото движение. Фойгт попитал член на делегацията какво мисли за движението. Той отговорил: "Чудесно е. Много бих искал и ние да имаме нещо подобно в Япония, но не можем, защото нямаме никакви евреи.(3) Вероятно е справедливо да се твърди, че интуицията и ловкостта на хората, знаещи как да приведат в действие едно масово движение и да поддържат развитието му, се проявяват не само в сполучливия избор на възприетото от тях учение и провъзгласената програма, но и в изнамирането на подходящ враг. Кремълските теоретици едва дочакаха да заглъхнат изстрелите на Втората световна война, за да обявят след взискателен подбор, че демократичният Запад, и по-специално Америка, са нарочени за враг номер едно. Едва ли каквито и да било прояви на добра воля и отстъпки ще намалят количеството и жлъчта на изливащите се от Кремъл клевети по наш адрес.

Една от най-сериозните слабости на Чан Кайши бе неспособността му да намери подходящ нов дявол, след като японският враг изчезна от сцената в края на войната. Амбициозният, но простодушен генерал вероятно е бил прекалено самонадеян, за да проумее, че не той, а японският дявол е породил ентусиазма, единството и готовността за саможертва на китайските маси.

66

Общата омраза сплотява най-разнородни елементи. Да споделиш обща омраза дори с враг означава да го заразиш с чувство за родство и по този начин да подкопаеш съпротивителните му сили. Хитлер използва антисемитизма не само за да обедини германците, но и да отслаби решимостта на онези страни, в които мразеха евреите: Полша, Румъния, Унгария и в крайна сметка дори Франция. По подобен начин той използва и антикомунизма.

67

Изглежда, че както идеалното божество, така и идеалният дявол е едининствен. От Хитлер - най-големият авторитет в областта на демонологията - знаем, че гениалността на великия водач се състои в това да съсредоточи цялата омраза върху един единствен неприятел, като "дори противници, които са твърде отдалечени един от друг, започнат да се причисляват към една и съща категория.(4) Когато Хитлер избира за свой сатана евреина, той фактически населява целия свят извън Германия с евреи или с хора, които работят за тях. "Зад Англия стои Израел, както и зад Франция, както и зад Съединените щати."(5) И Сталин се придържа към моноте-истичния принцип при избора на своя зъл демон. Преди Дяволът беше фашист, сега е американският плутократ.

И отново, както идеалното божество, идеалният дявол е всемогъщ и вездесъщ. Когато Хитлер бил запитан, дали не придава прекалено голямо значение на евреите, той възкликнал: "Не, не, не!... Невъзможно е да се преувеличат изключителните качества на евреите като врагове."(6) Всяка вътрешна трудност или провал в движението е дело на дявола, а всеки успех - триумф над пъклените му замисли. (7)

И накрая - изглежда, че идеалният дявол е чужденец. За да попадне в сатанинската категория, вътрешният враг трябва да получи чужд произход. За Хитлер не бе трудно да заклейми като чужденци германските евреи. Руските революционни агитатори подчертават чуждия произход (варяжки, татарски, западен) на руската аристокрация. (8) По време на френската революция на аристократите се е гледало като на "потомци на варварите германци, докато френските граждани били потомци на цивилизованите гали и римляни." (9) По време на пуританската революция роялистите "били обявени за нормални, потомци на група чужди нашественици." (10)

68

Когато обичаме, обикновено не търсим съюзници. Напротив, често смятаме онези, които обичат заедно с нас, за съперници и нарушители на законните ни права. Но ние винаги търсим съюзници, когато мразим.

Обяснимо е защо се стремим да се съюзим с други, когато нашето недоволство е справедливо, и ние жадуваме да отмъстим на онези, които са ни причинили зло. Изненадващо е, че когато за нашата омраза няма видими причини и тя не изглежда оправдана, желанието да търсим съюзници става още по-силно. Безпричинната омраза е на първо място сред силите, които ни кара да се обединим с другите, които мразят като нас, и именно тази омраза действа като един от най-ефикасните сплотяващи фактори. Откъде възниква тази безпричинна омраза и защо постига такъв обединяващ ефект? Тя е израз на отчаяния опит да се потисне осъзнаването на нашата неадекватност, безполезност, вина и други недостатъци на собствената ни личност. Тук презрението към самия себе си се трансформира в омраза към другите, при което се полагат неимоверни усилия да се прикрие тази неочаквана метаморфоза. Очевидно това може да стане най-ефикасно, като намерим колкото се може повече други хора, които мразят като нас. Тук повече от всякога се нуждаем от общо съгласие и голяма част от усилията ни около намирането на съмишленици вероятно се свежда именно до това да заразим другите не с нашата вяра, а с нашия специфичен вид безпричинна омраза.

Дори в случаите на справедливо недоволство нашата омраза се дължи не толкова на злото, което ни е причинено, колкото на съзнанието за безпомощност, неадекватност и страх - с други думи, на презрението към самия себе си. Когато чувстваме превъзходството си над своите мъчители, ние по-скоро ще ги презираме, може дори да ги съжаляваме, но не и да ги мразим. (11) Връзката между недоволството и омразата не е толкова проста и непосредствена, което проличава и от факта, че освободената омраза не винаги се насочва срещу причинителите на злото. Често злото е сторено от един, а ние насочваме омразата си към друг човек или група, без нищо общо със случая. Руснаците, преследвани и тероризирани от Сталиновата тайна полиция, лесно могат да бъдат насъскани срещу "капиталистическите подпалвачи на война"; германците, унизени от Версайския мирен договор, си отмъстиха за него като изтребиха евреите; зулусите, потиснати от бурите, колят индусите; белите бедняци, експлоатирани от южняците-богаташи, линчуват негри.

Презрението към самия себе си предизвиква в човека "най-несправедливите и престъпни страсти, които можем да си представим, тъй като у него се поражда смъртна омраза към истината, която се превръща в обвинение и доказателство за собствените му недостатъци."(12)

69

Тясната връзка между омразата и гузната съвест потвърждава тезата, че омразата се дължи повече на презрението към самия себе си, отколкото на справедливото недоволство.

Вероятно най-сигурният начин да се заразим със злостна омраза към един човек е да му причиним някаква тежка несправедливост. Това, че хората имат справедливи оплаквания срещу нас, е много по-силна причина да ги мразим, отколкото ако ние изпитвахме оправдано недоволство от тях. Когато посочваме на хората вината им и ги караме да се срамуват от себе си, съвсем не събуждаме в тях покаяние и смирение. По-скоро ще предизвикаме тяхната арогантност и дръзка агресивност. Убеждението в собствената праведност е шумна врява, целяща да заглуши вината в нас.

Зад всяка нагла дума или действие, зад всяка проява на самодоволна праведност се крие гузна съвест.

70

Като причиняваме зло на онези, които мразим, ние подхранваме нашата омраза. И обратното, да се отнасяме великодушно към врага означава да смекчаваме омразата си срещу него.

71

Най-сигурният начин да накараме гузната си съвест да млъкне е да убедим себе си и другите, че онези, към които имаме някакви прегрешения, в действителност са изродени и покварени същества, които заслужават всячески да бъдат наказани, дори унищожени. Ние не сме способни да съжалим онези, на които сме причинили зло, нито да бъдем безразлични към тях. Трябва да ги мразим и преследваме, за да не ни постигне собственото ни презрение към самите нас.

72

Възвишената вяра неминуемо поражда силно чувство за вина. Съществува неизбежен контраст между благородната извисеност на проповядваното учение и несъвършенството на практическата му реализация. И както може да се очаква, чувството за вина стимулира омразата и наглостта. Затова изглежда, че колкото по-възвишена е вярата, толкова по-злостна е омразата, която тя поражда.

73

По-лесно е да мразиш противник, притежаващ добри черти, отколкото ако всичко в него е калпаво. Ние не можем да мразим онези, които презираме. Японците имаха това предимство пред нас, че ни се възхищаваха повече, отколкото ние на тях. Те можеха да ни мразят по-пламенно, отколкото ние мразехме тях. Американците не могат да изпитат силна омраза в международните отношения поради присъщото им чувство за превъзходство над всички останали нации. Омразата на американците към американци (например срещу Хувър или Рузвелт) е много по-силна от антипатията, която някой чужденец може да породи в тях. Интересно е да се отбележи, че в изостаналия Юг има повече ксенофобия, отколкото в останалата част на страната. Започнат ли американците с цялата си душа да мразят чужденците, това ще е показател, че са изгубили увереността си в своя начин на живот.

Прикритото зад омразата възхищение се проявява в стремежа ни да подражаваме на онези, които мразим. Поради това всяко масово движение се оформя по подобие на своя смъртен враг. В апогея на развитието си християнството материализира в действията си образа на антихриста. Якобинците повториха всички злини и пороци на тиранията, срещу която бяха въстанали. Съветска Русия осъществява най-чистия и грандиозен пример на монополистичен капитализъм. Хитлер е използвал Протоколите на Сионските мъдреци като свой пътеводител и наръчник, следвал ги е "в най-малката подробност." (13)

Поразително е да наблюдаваш как потиснатите почти неизменно приемат облика на своите омразни потисници. Това, че стореното от хората зло остава и след тях, се дължи отчасти на факта, че онези, които имат най-голямо основание да мразят това зло, се формират по негов образец и по този начин го увековечават. Ето защо очевидно е, че влиянието на фанатика винаги ще надхвърля неизмеримо действителните му способности. Като печели подкрепата на хората или ги опълчва срещу себе си, той прекроява света по свой облик и подобие, фанатизираното християнство остави отпечатъка си върху древния свят и със спечелените привърженици, и като предизвика у своите езически противници непозната дотогава ревност и безпощадност. Хитлер наложи своя отпечатък върху света не само с насаждането на нацизма, но и като принуди демократичните държави да станат фанатизирани, нетърпими и безмилостни. Комунистическа Русия моделира както своите привърженици, така и противниците си по свой образ и подобие.

Затова, въпреки че омразата е подходящо средство за мобилизация на обществото за защита, в дългосрочна перспектива тя може да струва доста скъпо. Ние плащаме със загубата на всички или много от ценностите, които сме тръгнали да браним.

Хитлер, който усещаше в омразата подмолното присъствие на възхитата, направи едно твърде необикновено заключение. Изключително важно е, посочваше той, националсоциалистите да търсят и да заслужат силната ненавист на своите противници. Тази омраза ще е доказателство за превъзходството на националсоциалистическата вяра. "Най-вярното мерило за неговото [на национал-социалиста] поведение, за искреността на неговите убеждения и силата на волята му е омразата, която предизвиква във врага." (14)

74

Изглежда че когато сме потиснати от съзнанието за собствената си непригодност, ние не оценяваме себе си по-ниско от едни и по-високо от други, а по-ниско и от най-жалките представители на човешкия род. И тогава мразим целия свят и сме готови да излеем гнева си върху цялото мироздание.

За фрустрираните няма по-успокояваща и вдъхваща увереност гледка от това да наблюдават краха на преуспелите и безчестието на праведните. В общото падение те виждат наближаващото братство на всички хора. Хаосът, както и гробът, са пристанище на равенството. Горещото им убеждение в необходимостта от нов живот и нов ред се подхранва от разбирането, че преди те да бъдат построени, старият живот и старият ред ще трябва да бъдат сринати до основи. Техните крясъци за идващия златен век са пропити от омраза към всичко, което съществува и копнеж по края на света.

75

Страстната омраза може да придаде смисъл и цел на един празен живот. Ето защо хората, преследвани от мисълта за безцелността на своето съществуване, се опитват да намерят ново съдържание не само като се посвещават на свещена кауза, но и като развиват фанатично недоволство. Масовото движение им предлага неограничени възможности и за двете.

76

Независимо дали е вярно или не казаното от Паскал, че "всички хора по природа се мразят един друг" и че любовта и милосърдието са само "бледо и фалшиво изображение, тъй като в основата си те не са нищо друго освен омраза"(15) , човек не може да се отърси от впечатлението, че омразата е една от всепроникващите съставки на всички смеси и съединения на вътрешния ни живот. Всички наши възторзи, привързаност, страсти и надежди при своето разлагане освобождават омраза. От друга страна, възможно е да се синтезира ентусиазъм, преданост и надежда като се задейства омразата. Както казва Лутер: "Когато моето сърце е хладно и аз не мога да се моля така, както би трябвало, аз се бичувам с мисълта за неблагочестивост и неблагодарност на моите врагове, папата, неговите съучастници и паразити, и Цвингли, така, щото моето сърце да се изпълни с праведно негодувание и омраза, и аз мога да кажа с топлота и страст: "Да бъде свято името Ти, да настъпи Царството Твое, да бъде волята Твоя!" И колкото повече се разпалвам, толкова по-пламенни стават молитвите ми." (16)

77

Единството и саможертвата сами по себе си, дори когато са подклаждани с най-благородни средства, пораждат склонност към омраза. Дори когато хората се обединят в мощен съюз, за да съдействат за търпимост и мир по света, те вероятно ще са яростно нетърпими към онези, които не мислят като тях.

Отчуждаването от собственото Аз, без което няма нито себеотрицание, нито пълно поглъщане на индивида в единното цяло, поражда, както вече беше отбелязано (17), силно емоционални нагласи, включително и бурна омраза. Има и други фактори, които спомагат за засилването на омразата в атмосферата на единство и самоотверженост. Актът на себеотричане като че ли ни дава правото да бъдем груби и безмилостни спрямо другите. Някак си се е наложила представата, че истинският вярващ, особено религиозният човек, е смирена личност. Истината е, че смирението и отказът от на собственото Аз пораждат горделивост и високомерие. Правоверният е склонен да смята себе си за един от избраниците, солта на земята, светлината на света, предрешения принц, чието предначертание е да наследи и земята, и царството небесно (18). Онзи, който не принадлежи на вярата му, е зло; онзи, който не слуша, ще загине.

Има и още нещо: когато се отричаме от собственото си Аз и ставаме част от едно единно цяло, ние не само се отказваме от личните си предимства, но се освобождаваме и от личната си отговорност. Не може да се опише до каква крайна жестокост и безпощадност може да стигне човек, когато се освободи от страховете, колебанията, съмнението и неясните вълнения на почтеността, които съпровождат самостоятелната индивидуална преценка. Щом загубим личната си независимост в корпоративната цялост на масовото движение, ние се сдобиваме с нова свобода - свободата да мразим, да потискаме, да лъжем, да измъчваме, да убиваме и да предаваме без срам и угризения. Ето тук без съмнение се крие и част от притегателната сила на масовото движение. В него откриваме "правото на безчестие", което според Достоевски, таи неотразима магия(19). Хитлер има много ниско мнение за жестокостта на самостоятелната личност. "Всяко насилие, което не произтича от здрава духовна основа, ще бъде колебливо и несигурно. То е лишено от стабилността, която може да се опира единствено върху фанатично въззрение." (20)

По този начин омразата е не само средство за унификация, но и неин продукт. Ренан казва, че никога, от сътворението на света насам, никой не е чувал за милосърдна нация(21). Нито пък, можем да добавим, сме чували за милосърдна църква или милостива революционна партия. Омразата и жестокостта, които се коренят в себелюбието, са нищожна дреболия в сравнение със злъчта и безпощадността, породени от себеотрицанието.

Когато наблюдаваме кръвопролитията, терора и разрушенията, предизвикани от такива възвишени чувства като любовта към Бога, любовта към Исус Христос, любовта към нацията, съчувствието към потиснатите и т.н., ние обикновено корим циничните, жадни за власт водачи за това срамно извращение. В действителност такъв е общият знаменател, задействан от тези различни типове ентусиазъм, а не следствие на манипулациите и интригите на водачите; това превръща благородните пориви в действителност, изтъкана от омраза и насилие. Обезличаването, което е предпоставка за пълно сливане и самоотвержена преданост, е също така до голяма степен и процес на дехуманизиране.

Килията за мъчения е корпоративна институция.

(1) Heinrich Heine, Religion and Philosophy in Germany (London: Trubner & Company, 1882), p. 89.

(2) Herman Rauschning, Hitler Speaks (New York: G.P.Putnam's Sons, 1940), p. 234.

(3) Fritz August Voigt, Unto Caesar (New York: G.P.Putnam's Sons, 1938), p. 301.

(4) Adolph Hitler, Mein Kampf (Boston: Houghton Mifflin Company, 1943), p. 118.

(5) Цит. no: Herman Rauschning, Hitler Speaks (New York: G.P.Putnam's Sons, 1940), p. 234.

(6) Пак там, с. 235.

(7) Виж параграф 100.

(8) Crane Brinton, The Anatomy of Revolution (New York: W.W. Norton & Company, Inc., 1938), p. 62.

(9) Пак там.

(10) Пак там.

(11) Когато Ян Хус видял една стара жена, която носела наръч съчки, които да хвърли на погребалната му клада, той казал: "О sancta simpicitas!" Цит. по: Ernest Renan, The Apostles (Boston: Roberts Brothers, 1898), p. 43.

(12) Паскал, Мисли.

(13) Herman Rauschning, Hitler Speaks (New York: G.P. Putnam's Sons, 1940),p. 235.

(14) Adolf Hitler, Op.cit., p. 351.

(15) Паскал, Мисли.

(16) Luther, Table Talks "No a-b."; цит. no: Frantz Funck-Brentano, Luther (London: Jonathan Cape, Ltd., 1939), p. 319.

(17) Виж параграф 60.

(18) Виж: Матея, 5.

(19) Ф.М. Достоевски, Бесове, част II, гл. 6.

(20) Adolf Hitler, op.cit, p. 171.

(21) Ernest Renan, History of the People of Israel (Boston: Little, Brown & Company, 1888-1896), Vol. I, p. 130.