Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

УЧЕНИЕ

56

Готовността за саможертва е продукт на пълната слепота и глухота към реалностите на живота. Хората, които могат свободно да правят изводите си въз основа на личния си опит и наблюдения, обикновено не са особено благосклонни към идеята за мъченичеството. Защото саможертвата е един твърде неблагоразумен акт. Тя не може да бъде резултат от дълги проучвания и размисли. Затова всички активни масови движения се стремят да поставят непроницаема преграда между вярващите и действителността. Те постигат това, като обявяват, че окончателната и абсолютна истина се съдържа в тяхното учение и че извън него няма нито истина, нито някаква увереност и сигурност, фактите, върху които истинският вярващ гради своите умозаключения, не трябва да бъдат извлечени от опита и наблюденията му, а от Светото писание на неговата вяра. "Толкова твърдо трябва да се държим за света, разкрит ни от Евангелието, че дори ако видя, че небесните ангели са слезли при мен, за да ми кажат нещо различно, аз не само няма да се изкуся да се усъмня в една единствена сричка, но ще закрия очите си и запуша ушите си, тъй като те не биха заслужавали да бъдат видени или чути." (1) Да разчитаме на доказателствата, които чувствата и разумът ни предлагат, е ерес и измяна. Изненадващо е да установим колко много неверие е необходимо, за да стане възможна вярата. Това, което познаваме като сляпа вяра, се поддържа от безброй неверия. Години наред фанатичните японци, избягали по време на войната в Бразилия, са отказвали да приемат доказателствата за поражението на Япония, фанатичният комунист не желае да повярва в каквото и да било неблагоприятно съобщение или свидетелство за Русия, нито пък губи илюзиите си, като вижда със собствените си очи жестоката мизерия в обетованата съветска земя.

Източникът на неповторимата твърдост и последователност на истинския вярващ е способността му "да си затваря очите и запушва ушите" за фактите, които не си заслужава да бъдат видени и чути. Той не се плаши от опасности, не се обезкуражава от препятствия, нито пък може да бъде объркан от противоречия, защото просто отрича тяхното съществуване. Силата на вярата, както отбелязва Бергсон, се изразява не в това да преместваш планини, а да не виждаш планини, които трябва да бъдат преместени.(2) Тази увереност в непогрешимостта на неговото учение прави правоверния "непромокаем" за съмненията, изненадите и неприятните реалности на обкръжаващия го свят.

Затова за силата на едно учение трябва да се съди не по дълбочината, величието и валидността на истините, които то въплъщава, а по това доколко радикално изолира индивида от собственото му Аз и от света такъв, какъвто е. Това, което Паскал казва за успеха на една религия, е вярно за всяко учение: то трябва да "противоречи на природата, здравия разум и удоволствието." (3)

57

Действеността на учението не произтича от неговия смисъл, а от неговата убедителност. Нито едно учение обаче, колкото и дълбоко и велико да е то, не дава резултат, ако не е представено като въплъщение на единствената възможна истина. То трябва да бъде единното слово, от което произтича всичко за всички неща, и което се разкрива в тях.(4) Абсурдната нелепост, баналната безсмислица и възвишената правда са еднакво способни да подготвят хората за саможертва, ако се възприемат като единствена и вечна истина.

Очевидно, за да бъде действено дадено учение, то трябва не да бъде разбрано, а в него трябва по-скоро да се повярва. Ние можем да бъдем абсолютно убедени само в неща, които не разбираме. Едно умопостижимо учение е лишено от сила. В момента, в който ние разберем нещо, то като че ли произлиза от нас. Ясно е, че онези, от които се иска да се откажат от собственото си Аз, не могат да намерят увереност и сигурност в нещо, което произхожда от тяхната същност, фактът, че напълно разбират нещо, намалява валидността и безспорността му в техните очи.

Благочестивите вярващи са постоянно подтиквани да търсят абсолютната истина със сърцата си, а не с умовете си. "Сърцето има съзнание за Бога, не разумът."(5) Рудолф Хес, заклевайки цялата нацистка партия през 1934 г., поучава своите слушатели: "Не търсете Адолф Хитлер с умовете си; всеки от вас ще го намери със силата на сърцето си."(6) Когато едно движение започне да рационализира своето учение и да го прави по-разбираемо, това означава, че динамичната му фаза е приключила и негова първостепенна грижа е стабилността. Защото, както ще бъде показано по-нататък (параграф 106), стабилността на един режим изисква предаността на интелектуалците. Учението се прави по-умопостижимо, за да бъдат спечелени интелектуалците, а не да се стимулира саможертвата на масите.

Ако едно учение не е неразбираемо, то трябва да бъде поне неясно и неопределено; ако не е нито неразбираемо, нито неопределено, то трябва да бъде недоказуемо. Човек трябва да се добере до небесата или до далечното бъдеще, за да установи истинността му. Когато една част от учението е относително проста и ясна, съществува тенденция сред вярващите да я усложнят и да я направят неясна. На простите думи се вменява някакво особено значение, за да изглеждат като символи в тайно послание. Дори и най-начетеният правоверен лъха на неграмотност. Той употребява думите, като че ли не знае истинското им значение. Оттук и неговата склонност към издребняване, увъртане и схоластика.

58

Да притежаваш абсолютната истина означава да разполагаш с осведомителна мрежа по цялата вселена. Не съществуват никакви изненади и никакви неизвестни. На всички въпроси вече е отговорено, всички решения са взети, всички възможности са предвидени. Учудването и колебанието са чужди на истинския вярващ. "Който е познал Исуса, знае смисъла на всички неща." (7) Вярното учение е ключът към всички световни проблеми. С негова помощ светът може да бъде разглобен и сглобен отново. Официалната история на Съветската комунистическа партия декларира: "Силата на марксистко-ленинската теория се корени във факта, че тя дава възможност на Партията да намери вярната посока във всяка ситуация, да разбере вътрешната връзка между текущите събития, да предвиди техния ход, да предвиди не само как и в каква посока се развиват те в настоящето, но как и в каква посока ще се развиват в бъдеще."(8) Истинският вярващ дръзва да се заеме с невероятното и невъзможното, защото неговото учение му дава не само чувството за всемогъщество, но и изключителна увереност в бъдещето (виж параграф 4).

Активното масово движение отхвърля настоящето и съсредоточава интереса си върху бъдещето. Точно от тази нагласа то черпи своята сила, защото може да бъде безпощадно към настоящето - към здравето, богатството и живота на своите последователи. Но то трябва да действа като че ли вече докрай е прочело книгата на бъдещето. Неговото учение се обявява за ключ към тази книга.

59

По-лесно ли се индоктринират фрустрираните от нефрустрираните? По-доверчиви ли са те? Паскал е на мнение, че "човек е предразположен да разбере Светото писание, когато мрази себе си." (9) Очевидно има някаква връзка между неудовлетвореността от себе си и склонността към лековерие. Импулсът да избягаме от истинската си същност е също и стремеж да избягаме от рационалното и очевидното. Отказът да се видим такива, каквито сме, развива неприязън към фактите и хладната логика. За фрустрирания човек няма никаква надежда в реалността и във възможното. Спасението за него идва само от чудесата, които се прокрадват през пукнатините в желязната стена на неумолимата действителност. Те искат да бъдат измамени. Това, което Щреземан казва за германците, е в общи линии вярно и за фрустрираните хора изобщо: "Те се молят не само за хляба насъщен, но и за насъщната си илюзия."(10) Изглежда правилото е, че онези, за които не е никак трудно да излъжат сами себе си, лесно се мамят и от другите. Те се оставят лесно да бъдат убеждавани и водени. Характерна черта на лековерието е, че то често се съчетава със склонност към измама. Преплитането на вярата с лъжата е характерно не само за децата. Неспособността или нежеланието да се възприемат нещата такива, каквито са, насърчава и лековерието, и шарлатанството.

(1) Luther, Table Talk No 1687, Цит no: Frantz Funk-Brentano, Luther (London: Jonathan Cape Ltd, 1939), p. 246.

(2) Henri L. Bergson, The Two Sources of Morality and Religion (New York:Henri Holt & Company, 1935).

(3) Паскал, Мисли.

(4) Thomas a Kempis, Of The Imitation of Christ (New York: Macmillan Company, 1937), Chap. III.

(5) Паскал, Мисли.

(6) Konrad Heiden, Der Fuerer (Boston: Houghton Mifflin Company, 1944), p. 758.

(7) Паскал, Мисли.

(8) История на КПСС (Москва, 1945), с. 355; цит. по: John Fischer, Why They Behave Like Russians (New York: Harper & Brothers, 1947), p. 236.

(9) Цит. по: Emile Cailliet, The Clue to Pascal (Toronto: Macmillan Company, 1944).

(10) Цит. no: Michael Demiashkevich, The National Mind (New York: American Book Company, 1938), p. 353.