Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

ФАНАТИЗМЪТ

60

В раздел 1 бе споменато, че масовите движения често са необходими за осъществяване на мащабни и резки промени. Изглежда странно, че дори за извършването на полезни и желани промени като обновяването на стагниращи общества се изисква атмосфера на интензивни страсти и че промените трябва да се съпровождат от всички грешки и глупости на успешните масови движения. Учудването намалява, когато разберем, че главната грижа на всяко активно масово движение е да развие у своите последователи склонност към единство и саможертва, и че то постига тази цел, като лишава отделната човешка личност от нейната обособеност и автономност и я превръща в анонимна частичка без собствена воля и мнение. В резултат на това, освен че се осигуряват сплотени и неустрашими последователи, се получава и една хомогенна пластична маса, която можеш да мачкаш и да моделираш, както си искаш. Изглежда, че човешката пластичност, необходима за реализирането на драстични промени, е страничен продукт от процеса на унифициране и насаждане готовност за саможертва.

Тук е важно да се отбележи, че отчуждаването от собственото Аз, което е предпоставка както за пластичността, така и за активното включване в масовото движение, почти винаги се осъществява в атмосфера на развихрени страсти. Защото подклаждането на страстите не е само ефективно средство за разстройване на установеното равновесие между индивида и неговата личност, но и неизбежно следствие от такова разстройство. Страстите се отприщват дори когато самоотчуждаването се постига с най-неемоционални средства. Само човек, който е в съгласие със собствената си личност, може да има уравновесено и трезво отношение към света. Разстрои ли се това съгласие и тласне ли се човек към отказ, осъждане, недоверие или забрава на своето Аз, той се превръща в извънредно емоционално и болезнено реагиращо същество. Като някакъв нестабилен химически елемент той жадува да се свърже с каквото му попадне подръка. Той не може да стои отстрани, уравновесен и независим, а трябва да се присъедини с цялото си сърце и душа към една или друга кауза.

Като разпалват и раздухват страстите в сърцата на своите привърженици, масовите движения не им позволяват да постигнат вътрешно равновесие. Те използват и директни средства, за да се гарантира трайността на процеса на самоотчуждаване. Независимото самостоятелно съществуване се представя не само като безплодно и безсмислено, но и като безнравствено и пагубно. Самостоятелният човек е безпомощно, жалко и порочно същество. Единственото му спасение е в отказа от собственото Аз и започването на нов живот в прегръдката на свещеното корпоративно цяло - било то църква, нация или партия. Това очерняне и на личността от своя страна също поддържа висок градуса на страстите.

61

Фанатикът е вечно неустановен и несигурен. Той не може да намери увереност в себе си, в своите собствени сили, в своето отхвърлено Аз, намира само като прегърне пламенно някоя, каквато и да е било, идея, организация или друга подобна опора, за която се е заловил. Тази страстна привързаност е същността на сляпата му преданост и вяра и фанатикът вижда в нея източника на всички добродетели и сила. Макар че безрезервната му всеотдайност представлява всъщност вкопчване в драгоценния живот, той лесно се вижда в представите си като поддръжник и защитник на прегърната от него свещена кауза. И е готов да жертва своя живот, за да демонстрира пред себе си и другите, че наистина такава е неговата роля. Жертва живота си, за да докаже собствената ценност.

От само себе си се разбира, че фанатикът е убеден в монолитната непоклатимост и вечност на поддържаната от него кауза. И все пак чувството му за сигурност произтича не от превъзходството на неговата кауза, а от страстната му привързаност към нея. фанатикът всъщност не е педантичен привърженик на принципите. Той прегръща една кауза не толкова заради това, че тя е справедлива и свята, а защото отчаяно се нуждае от нещо, за което да се залови. Именно потребността му от страстна привързаност често превръща всяка прегърната от него кауза в свещена.

Фанатикът не може да бъде откъснат от собствената му кауза чрез апели към разума и чувството му за нравственост. Той се страхува да не сгреши и да не се компрометира, затова е невъзможно да бъде накаран да оцени убедителността и правотата на каузата си. Но за него не представлява никаква трудност да се прехвърли внезапно от една свещена кауза към друга. Той не може да убеди, той може само да повярва. Страстната привързаност за него е по-важна, от достойнствата на каузата, към която се е присъединил.

62

Въпреки че привидно се намират на противоположните полюси, различните видове фанатици всъщност са отрупани в единия край. На двата полюса се намират фанатикът и умереният човек и те никога не се срещат, фанатиците от различни цветове и нюанси се гледат един друг с подозрение и са готови във всеки момент да се хванат за гушата. Но те са близки почти като членове на едно семейство. Мразят се, но това е омраза между братя. Те са едновременно толкова далеч и толкова близо един до друг, колкото Савъл и Павел. За фанатика комунист е по-лесно да стане фашист, шовинист или католик, отколкото трезв либерал. (1)

Антиподът на религиозния фанатик не е фанатичният атеист, а кроткият и благовъзпитан умерен циник, когото не го е грижа дали има Бог или не. Атеистът е религиозен човек. Вярва в атеизма като в нова религия. (2) Като атеист той е предан и набожен до екзалтация. Според Ренан "В деня, когато светът престане да вярва в Бога, атеистите ще са най-злочестите хора." (3) Така също антипода на шовиниста не е предателят, а разумният гражданин, който е привързан към настоящето и дори го обича и няма никаква склонност към мъченичество и героични жестове. Предателят обикновено е фанатик - радикал или реакционер, който преминава на страната на врага, за да ускори падането на света, който ненавижда. Повечето от предателите през Втората световна война са от крайната десница. "Изглежда, че разграничителната линия между крайния, стигащ до екстремизъм, национализъм и предателството е много тънка." (4)

Родството между реакционера и радикала беше разгледано в параграф 52. Всички, които са живели в Хитлеровото десетилетие, знаят, че реакционерът и радикалът имат повече общо помежду си, отколкото всеки от тях поотделно с либерала или консерватора.

63

Съмнително е дали изобщо фанатикът, изоставил своята свещена кауза или внезапно лишен от такава, може да се приспособи към самостоятелно индивидуално съществуване. Той си остава бездомен стопаджия по магистралите на света, размахващ ръце към всяка вечна кауза, минаваща покрай него. Автономното съществуване, дори когато е целенасочено и смислено, му изглежда прозаично, безполезно и грешно. Да живееш без пламенна всеот-дайност към нещо означава според него да се носиш по течението, захвърлил всичко и отхвърлен от всички. За него търпимостта е признак на слабост, лекомислие и невежество. Той жадува за дълбоката убеденост, която идва с пълното себеотдаване, с безусловната привързаност към някаква вяра или кауза. Важно е не съдържанието на каузата, а всеобщата преданост и единението с паството. Той дори е готов да се присъедини към свещения кръстоносен поход срещу предишната си свята кауза, но при условие че това е истински кръстоносен поход - безкомпромисен, безпощаден, прокламиращ една-единствена истина.

Така милионите бивши фанатици в победена Германия или Япония са по-податливи към проповедите на комунизма и войнстващия католицизъм, отколкото към принципите на демократичния начин на живот. По-големият успех на комунистическата пропаганда в случая се дължи не на по-ефективните й методи и похвати, а на специфичните наклонности на някога фанатичните германци и японци. Радетелите за демокрация не предлагат свещена кауза, към която да се присъединят, и корпоративно цяло, в което да се изгубят. Комунистическа Русия може с лекота да превърне всеки японски военнопленник във фанатичен комунист, докато никаква американска пропаганда, колкото и префинена и съвършена да е тя, не може да го направи свободолюбив демократ.

(1) Виж примерите в параграф 14.

(2) Виж Фьодор Достоевски, Идиот, част IV, гл.7.

(3) Ernest Renan, op.cit., vol. V, p. 159.

(4) Harold Ettlinger, The Axis on the Air (Indianapolis, Bobbs-Merril Company, 1943), p.39.