Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

"НЕЩА, КОИТО ГИ НЯМА"

54

Един от изводите, до който стигаме при изследването на факторите, стимулиращи саможертвата, е, че ние не сме така склонни да загинем за това, което имаме или сме, както за нещо, което желаем да имаме или да бъдем. Смущаваща и неприятна е истината, че когато човек притежава "онова, за което си струва да се бориш", на него съвсем не му е до борби. Хората, които водят пълноценен и смислен живот, обикновено не са склонни да умрат нито за своите собствени интереси, нито за своята страна, нито за някоя свещена кауза (1). С "искам", а не с "имам", се стига до дръзкото самоотричане.

"И онова, що е нищо" наистина може да "съсипе онова, що е нещо"(2). Във всички времена хората са се борили най-отчаяно за прекрасните, но още непостроени градове и незасадени градини. Сатаната съвсем не ни противоречи, като казва на Господ: "А за живота си човек ще даде всичко, що има."(3) Всичко, що има - да. Но той по-скоро би умрял, но не би отстъпил нищо от онова, което още няма.

Странно е наистина, че тези, които са прегърнали настоящето, и са изцяло свързани с него, са най-малко способни да го защитават. А онези, които го прокуждат с ритници и с погнуса се отървават от него, получават отречените от тях дарове и богатства на това настояще.

Мечтата, видението и дивата надежда са могъщи оръжия и удобни инструменти. Реализмът и прагматизмът на един истински лидер се състоят именно в осъзнаването на практическата стойност на тези инструменти. И все пак това осъзнаване произтича от презрението към настоящето, а то от своя страна се корени в присъщото на подобни личности неумение и непохватност в решаването на обикновените ежедневни проблеми. Успешният бизнесмен често се проваля като обществен деец, защото умът му е настроен да мисли за "нещата, които ги има" и той е твърдо решен да се занимава само с това, което може да се постигне в "наше време". Неспособността да решаваме практическите дела може да се окаже квалификация за успех в управлението на обществените дела. И вероятно е за добро, че някои горди натури, претърпели поражение в света на конкретните дела, не се чувстват съкрушени, а напротив, внезапно са обхванати от очевидно абсурдното убеждение, че са достатъчно компетентни да направляват съдбините на обществото и на нацията.

55

Общо взето, не е абсурден фактът, че хората са готови да умрат за една значка, знаме, дума, мнение, мит и т.н. Напротив, най-безсмисленото е да жертваш живота си за нещо, което очевидно си заслужава да имаш. Защото със сигурност животът на човека е най-реалното от всички реални неща и без него не можеш да имаш нищо от онова, които си струва да имаш. Саможертвата не може да бъде израз на материална корист. Дори когато сме готови да загинем, съпротивлявайки се, за да не бъдем просто избити, импулсът да се борим идва в по-малка степен от нашата себичност и в много по-голяма от такива неосезаеми, нематериални ценности, каквито са традицията, честта (дадената дума) и преди всичко - надеждата. Когато надеждата е напуснала хората, те или безуспешно се опитват да избягат, или се оставят да бъдат избити без никаква съпротива. Като замаяни те ще си останат до края вкопчени в живота. Как иначе можем да си обясним факта, че милиони европейци позволиха безропотно да бъдат вкарани в лагерите на смъртта и газовите камери, знаейки със сигурност, че отиват към своята гибел? Една от чудовищните дарби на Хитлер бе способността му да лишава враговете си (поне в континентална Европа) от всякаква надежда. Неговата фанатична убеденост, че изгражда един нов ред, който ще съществува хиляда години, се бе предала и на привържениците, и на противниците му. На едните тя даваше чувството, че сражавайки се за Третия райх, те се съюзяват с вечността, докато за другите съпротивата против Хитлеровия нов ред означаваше да въстанеш срещу неумолимата съдба.

Интересно е да се отбележи, че същите тези евреи, които приеха покорно унищожението си в Хитлерова Европа, озовали се в Палестина, се сражаваха безстрашно и дръзко. И макар да се твърди, че в Палестина те са се борили, защото не са имали друг избор - или е трябвало да се бият, или да се оставят да бъдат изклани от арабите, все пак истината е, че дръзката им и неустрашима готовност за саможертва извираше не от отчаянието, а от пламенния им. стремеж да възродят една древна земя и един древен народ. Те наистина се сражаваха и загиваха за още непостроените градове и незасадените градини.

(1) Отглас от тази смущаваща истина срещаме с едно писмо, изпратено от Норвегия по времето на нацистката окупация: "Трудното при нас е, че по различен начин сме били дотолкова облагодетелствани, че мнозина са загубили истинното съзнание за саможертва. За мнозина животът бе толкова приятен, че те не желаят да го излагат на сериозен риск" (Цит по: J.D. Barry, San Francisco News, June 22, 1940.)

(2) Първо послание към Коринтяните, 1:28.

(3) Йов, 2:4.