Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

ОСЪЖДАНЕ НА НАСТОЯЩЕТО

48

В етапа на своето зараждане масовото движение като че ли защитава, подкрепя настоящето срещу миналото. За него установените институции и привилегии са посегателство на гадното, сенилно минало върху чистото и невинно настояще. Но освобождаването от мъртвата хватка на миналото изисква пълно единство и безгранична саможертва. Това означава, че хората, които са призовани да го атакуват, за да освободят настоящето, трябва да са готови с ентусиазъм да се откажат от всякаква възможност някога да вкусят или наследят това настояще. Абсурдността на тази теза е очевидна. Оттук и неизбежната промяна на курса, щом движението започне да набира сили. Първоначалната цел, а именно настоящето, се сваля от сцената и мястото му се заема от бъдещето. Нещо повече, настоящето се отхвърля като нещо съмнително и нечисто и се поставя на една тепсия с омразното минало. По този начин е очертана фронтовата линия между нещата, които са или са били, и нещата, които още не са станали.

Да загубиш живота си не означава нищо друго, освен да изгубиш настоящето, а това очевидно не е голяма загуба, след като то е осквернено и обезсмислено.

Масовото движение не само представя настоящето като окаяно и жалко. То съзнателно го прави такова, като изгражда един модел на сурово, трудно, ограничено и тъпо индивидуално съществуване. То осъжда удоволствията и удобствата и възхвалява аскетичния живот. Обикновените, дребни човешки радости и развлечения за него са нещо пошло и недостойно, а стремежът към лично щастие - неморален. Да се забавляваш означава да имаш вземане-даване с врага - с настоящето. Първостепенната цел на аскетичния идеал, проповядван от повечето масови движения, е да поражда недоволство от настоящето. Кръстоносният поход срещу човешките желания и стремежи е опит да се разкъсат яките израстъци, вплели ни в настоящето, фактът, че безрадостният личен живот протича на колоритния и драматичен фон на колективното величие, подчертава неговото нищожество.

Самата неосъществимост на много от целите, които масовото движение си поставя, е част от кампанията против настоящето. Всичко, което е практично, осъществимо и възможно, е част от настоящето. Да предложиш нещо осъществимо би означавало да увеличиш благоприятните перспективи за настоящето и да примириш хората с него. Вярата в чудеса също предполага отхвърляне и заклеймяване на настоящето. Когато Тертулиан провъзгласява: "И Той биде погребан и възкръсна отново; и това е вярно, защото е абсурдно," той всъщност се заканва на настоящето. И накрая, мистицизмът на едно движение е също средство за осъждане на настоящето. За него то е бледо и изкривено отражение на великото неизвестно, пулсиращо отвъд този живот. Настоящето е сянка и илюзия.

49

Не може да има истинско осъждане на настоящето без гарантирана надежда за по-добро бъдеще. Защото, макар и да се оплакваме от жалките времена, в които живеем, ако перспективата, предлагана от бъдещето, е по-нататъшно влошаване, а дори и запазване на съществуващото положение, ние неизбежно ще бъдем принудени да се примирим със сегашния си живот, колкото и тежък и окаян да е той.

Всички масови движения осъждат настоящето, обрисувайки го като междинен етап към едно славно бъдеще: мизерна изтривалка пред прага на бъдещия златен век. За религиозните движения настоящето е място за заточение, долина на сълзите по пътя към царството божие; за социалните революции то е междинна гара по пътя към Утопията; за националните движения - срамен и недостоен епизод, предшестващ окончателната победа.

Вярно е, разбира се, че надеждата, отприщена от ярката представа за славното бъдеще, е най-мощният източник на дързост и себеотрицание - по-силен от осъждането на настоящето. Едно масово движение трябва да насочи мислите и чувствата на своите последователи към бъдещето дори когато то не се бори на живот и смърт с установените институции и привилегии. Саможертвата, която взаимопомощта и съвместните действия изискват, е невъзможна без надежда. Когато настоящето е единственото, което съществува, ние се вкопчваме във всичко, що можем да вземем от него и не го изпускаме от ръцете си. Ние се носим безпомощно в океана на небитието и се улавяме като удавници за всяка нищожна отломка, като че ли е дървото на живота. От друга страна, когато всичко е пред нас и тепърва предстои, не ни се вижда толкова трудно да споделим с другите всичко, което притежаваме, и да се откажем от предимства и изгоди, които са почти в ръцете ни. Поведението на участниците в злочестия поход на Донър (1) по времето, когато бяха изпълнени с надежда и по-късно, когато надеждата изчезна, показва, колко зависими от нея са готовността за сътрудничество и колективният дух. Лишените от надежда са разединени и отдадени изцяло на отчаяно и безнадеждно преследване на собствените си егоистични интереси. Само по себе си, когато не е съединено с надежда, общото страдание нито сплотява, нито поражда взаимно благородство и щедрост. Поробените евреи в Египет, "чийто живот станал горчив от тежката робия", са една заета в постоянни свади и взаимни интриги тълпа. За да ги сплоти, Мойсей е трябвало да им даде надеждата за обетованата земя. Тридесетте хиляди лишени от надежда хора в концентрационния лагер Бухенвалд не са прибегнали до каквато и да било форма на единни действия, нито пък са показали каквато и да било готовност за саможертва. Техният егоизъм е бил по-алчен и по-безпощаден от егоизма в най-корумпираните свободни общества. "Вместо да търсят начини, по които да си помагат най-добре, те използваха цялата си изобретателност, за да властват и да се потискат взаимно.(2)"

50

Възвеличаването на миналото може да служи като средство за омаловажаване на настоящето. Но ако не е придружено с оптимистични очаквания за бъдещето, преувеличената възхвала на миналото може да доведе до едно предпазливо и сдържано поведение вместо до дързък порив на едно масово движение. От друга страна, няма по-силно принизяване на настоящето от представянето му като най-проста връзка между славното минало и великото бъдеще. Така, въпреки че първоначално масовото движение обръща гръб на миналото, в края на краищата то развива ярка представа, често пъти измамна, за славното далечно минало. Религиозните движения се връщат назад към деня на Сътворението; социалните революции разказват за някакъв златен век, когато хората са били свободни и равни; националните движения възраждат или съчиняват спомени за минало величие. Това прекалено внимание към миналото произтича не само от желанието да се докаже легитимността на движението и нелигитимността на стария ред, но и да се представи настоящето като някаква интерлюдия между миналото и бъдещето(3).

Усещането за история създава и чувство за приемственост. Обладан от животрептящо видение на миналото и бъдещето, истинският вярващ се чувства част от нещо велико и безсмъртно, разпростряло се в безкрая на вечността. Той може да захвърли и да пожертва настоящето (и собствения си живот) не само защото то е нещо незначително, на което едва ли си струва да държиш, но и защото то не е нито началото, нито краят на нещата. Нещо повече, живото усещане за минало и бъдеще лишава настоящето от неговата реалност. То започва да изглежда като част от някаква процесия или парад. Последователите на дадено масово движение се виждат в редиците на този победен марш с биещи барабани и развети знамена. Те са участници в една вълнуваща драма, разигравана пред огромна публика - миналите и бъдещите поколения. Накарали са ги да почувстват, че не са самите себе си, а актьори, изпълняващи възложените им роли и това, което правят, е по-скоро представление, нещо недействително. Дори и смъртта се възприема от тях само като един жест, привиден акт в една изкуствена вяра.

51

Осъдителното отношение към настоящето засилва склонността и способността да се пророкува. Добре приспособените не стават за пророци. От друга страна, онези, които са обявили война на настоящето, имат набито око за семената на промяната и потенциалните възможности на дребните начинания.

Приятният живот ни заслепява за перспективите за рязка промяна. Ние се придържаме към онова, което наричаме здрав разум, практическа гледна точка. Всъщност това са само други наименования на всепоглъщащата ни близост с нещата такива, каквито са. Осезаемата реалност на приятния и осигурен живот е толкова значителна, че прави останалите реалности мъгляви и илюзорни, колкото и да са иначе натрапчиви сами по себе си. Затова в объркани и несигурни времена най-изненадани и неподготвени за промените са практичните хора. Те започват да изглеждат като склонни към халюцинации фантазьори, вкопчили се в неща, които вече не съществуват.

От друга страна, онези, които отхвърлят настоящето и насочват очите и сърцата си към предстоящите неща, притежават способността да откриват зародиша на бъдещите опасности или предимства още в периода на тяхното съзряване. Затова фрустрираният човек и правоверният стават по-добри предсказатели от онези, които имат сериозни причини да искат запазване на статуквото. "Много често фанатиците и само понякога възвишените духове са онези, които са схванали правилния подход към решения, които бъдещето изисква от нас." (4)

52

Интересно е тук да се сравни отношението към настоящето, бъдещето и миналото, демонстрирано от консерваторите, либералите, скептиците, радикалите и реакционерите.

Консерваторът се съмнява, че настоящето може да се подобри, и се опитва да впише бъдещето в представата за настоящето. Той търси в миналото одобрение за настоящето: "Аз търсех чувството за приемственост, уверението, че днешните ни провали са присъщи на човешката природа, че новите ни прищевки са древни ереси, че това, което обичаме и лелеем, и което сега е заплашено, е преживяло не по-слаби трусове в миналото."(5) Наистина колко си приличат консерваторът и скептикът! Случва се да казват за нещо: "Виж, това е ново; но то е било вече през вековете, що са били преди нас." (6) За скептика настоящето е сбор от всичко, което е било и ще бъде. "Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето."(7) Либералът разглежда настоящето като законен потомък на миналото, нещо постоянно растящо и развиващо се към по-добро бъдеще: да увреждаш настоящето, значи да осакатяваш бъдещето. Както може да се очаква и тримата - консерваторът, скептикът и либералът - ценят настоящето и не приемат с желание идеята за саможертва. Тяхното отношение към жертвоготовността най-добре е изразена от скептика: "Понеже и куче живо е по-добре нежели мъртъв лъв. Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят, и вече няма за тях наслада, понеже и поменът за тях е предаден на забрава, и нямат вече дял довека в нищо, що се върши под слънцето." (8)

Радикалът и реакционерът ненавиждат настоящето. За тях то е отклонение и деформация. И двамата са готови да се отнесат безжалостно и безразсъдно към настоящето, и двамата са възприемчиви към идеята за саможертвата. Все пак по какво се различават? Преди всичко по техния възглед за податливостта на човешката природа към промени. Радикалът страстно вярва в безграничните възможности за усъвършенстването й. Той смята, че чрез промяна на средата и чрез усъвършенстване на методите за въздействие върху душите на хората може да се изгради едно изцяло ново, непознато досега общество. Реакционерът не смята, че в човека съществуват неразгадани възможности за добро. За да се създаде стабилно и здраво общество, то трябва да бъде по познатите и проверени модели на миналото. Той вижда бъдещето като славна реставрация, а не като безпрецедентно нововъведение.

В действителност разграничителната линия между радикала и реакционера невинаги е ясна. Реакционерът демонстрира радикализъм, когато се заеме да пресъздава своето идеално минало. Неговата представа за миналото се гради не толкова върху това, което всъщност е било, колкото върху пожелателната представа за него. Той повече изобретява, отколкото реконструира. Подобна промяна се наблюдава при радикала, когато той се заема да строи своя нов свят. Той чувства необходимостта от практически ориентири и тъй като е отхвърлил и разрушил настоящето, той е принуден да свърже новия свят с някаква точка в миналото. Ако трябва да употреби насилие при създаването на новото, отношението му към човешката природа става все по-мрачно и се приближава към това на реакционера.

Приликата между реакционера и радикала е особено очевидна при онези, които са се заели с национално възраждане. Последователите на Ганди в Индия и ционистите в Палестина биха искали да възродят едно славно минало и едновременно с това да създадат една безпрецедентна Утопия. Пророците са също съчетание от реакционно и радикално. Те проповядват връщането към старата вяра и в същото време предсказват нов свят и нов живот.

53

Очевидно е, че отрицателното отношение на масовите движения към настоящето подхранва влеченията на фрустрирания човек. Това, което най-силно впечатлява, когато слушаме, как той осъжда настоящето и всички негови прояви, е огромното удоволствие, с което прави това Такова удовлетворение не може да се получи само поради изблик на недоволство. Трябва да има и нещо друго - и наистина има. Предъвквайки надълго и нашироко неизлечимата низост и подлост на нашето време, фрустрираният човек смекчава чувството за собствения си провал и изолация. Това е като да кажеш: "Съсипани и безсмислени са не само моето ущърбно Аз, но и животът на всички мои съвременници, дори на най-щастливите и преуспелите". Така, осъждайки настоящето, фрустрираният придобива някакво смътно и неясно чувство за равенство.

Средствата, които масовите движения използват, за да направят настоящето неприемливо (параграф 48), също докосват най-чувствителните струни в душите на фрустрираните хора Самообладанието, което се изисква от тях, за да преодолеят желанията и стремежите си, им дава илюзията за сила. Те чувстват, че надмогвайки себе си, надмогват света. Проповядването на неосъществимото и невъзможното също е в унисон със стремежите на фрустрираните. Тези, които не могат да се справят с най-елементарните ежедневните проблеми, са склонни да посягат към невъзможното. Това е начин да прикрият своите недостатъци. Защото когато не успеем да постигнем възможното, вината е изцяло наша; но когато се провалим в опитите си да направим невъзможното, естествено е да припишем провала си на мащабността на задачата. Рискът да се опозорим и изложим е по-малък, когато се мъчим с невъзможното, отколкото когато се домогваме до възможното. По този начин провалът във всекидневните дела често пъти поражда прекомерна, стигаща до безочие дързост.

Създава се впечатлението, че фрустрираните извличат също толкова, (ако не и повече) удовлетворение от средствата, които масовите движения използват, колкото и от целите, които те отстояват. Екстазът, който предизвикват в тях хаосът и падението на честитите и успелите, не се дължи на възторженото им чувство, че разчистват пътя към новия Йерусалим. В техния фанатичен вик "всичко или нищо" втората алтернатива по всяка вероятност отразява едно много по-пламенно желание, отколкото първата.

(1) Авторът има предвид групата, заела се да прекоси планините на Сиера Невада (Източна Калифорния) през зимата на 1846-1847 г. В началото на прехода групата е дейна и сплотена, но накрая се самоунищожава. - Бел. прев.

(2) Christopher Burney, The Dungeon Democracy (New York: Duell, Sloan & Pearce, 1946), p. 147. По този въпрос виж също Odd Nansen, From Day to Day (New York: G. P. Putnam's Sons, 1949), p. 335; също Arthur Koestler, The Yogi and the Commissar (New York: Macmillan Company, 1945), p. 178.

(3) За друг възглед по въпроса виж параграф 20.

(4) Ermest Renan, History of the People of Israel (Boston: Little, Brown & Company, 1888-1896), Vol. 3, p. 416.

(5) Johm Buchan, Pilgrim's Way (Boston: Houghton Miffin Company, 1940), 183.

(6) Еклезиаст, 1:10.

(7) Пак там, 1:9.

(8) Пак там, 9:4, 5, 6.