Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

ВНУШЕНИ ВЯРВАНИЯ

47

Изглежда, че човек много по-лесно умира и убива, когато това е част от някакъв ритуал, церемония, театрално представление или игра. Необходимо е някаква измислена и внушена вяра, нещо "на ужким", за да се изправи непоколебимо пред смъртта. За нашето истинско, разголено Аз, няма нищо на земята или на небето, за което си заслужава да умреш. Само при условие, че сме актьори в едно инсценирано (следователно и нереално) представление, смъртта губи своята страховитост и безвъзвратност и се превръща в игрива приумица, театрален жест. Една от главните задачи на истинския водач е да маскира жестоката истина за смъртта и убийството чрез създаване у своите последователи на илюзията, че участват в един грандиозен спектакъл, в някаква тържествена или по-лековата пиеса.

Хитлер облече 80 милиона германци в съответните костюми и ги накара да участват в грандиозна, героична и кървава опера. В Русия, където дори изграждането на тоалетна изисква саможертва, животът е една непрекъсната, разтърсваща драма, продължаваща вече 30 години, без да й се вижда краят. По време на войната населението на Лондон се държа героично под градушката от бомби, защото Чърчил им възложи ролята на герои. Те играха героичната си роля пред огромна публика от предшественици, съвременници и бъдещи поколения, при това на сцена, живописно осветена от обхванатия от пламъци световен град и озвучена от лая на оръдията и писъка на падащите бомби. Без театрални фокуси и фойерверки в нашия съвременен свят, с ширещия се в него индивидуализъм, едва ли може да се осъществи какъвто и да било акт на всеобща саможертва. Следователно, не е ясно как настоящето лейбъристко правителство в Англия ще реализира програмата си за обобществяване, изискващо определена саможертва от всеки британец, в своя безцветен и лишен от драматизъм сценарий за социалистическа Великобритания. Липсата на театралност у повечето британски социалистически лидери е признак за порядъчност и интелектуална честност, но подкопава експеримента с национализацията, който несъмнено е главният смисъл на техния живот(1).

Безусловната необходимост от театралничене в мрачния занаят на убийството и смъртта е особено очевидна в армията. Нейните униформи, знамена, емблеми, паради, музика, сложният и натруфен церемониал и ритуали са предназначени да отделят войника от неговата жива, от плът и кръв човешка същност, и да маскират непреодолимата реалност на живота и смъртта. Ние говорим за театър на военните действия и батални сцени. В бойните си заповеди войсковите командири неизменно напомнят на своите войници, че целият свят ги наблюдава, затаил дъх, че дедите им бдят над тях, а и бъдещите поколения ще научат за подвизите им. Големият пълководец знае как да превърне в публика дори пясъците на пустинята и вълните на океана.

Славата е до голяма степен театрално понятие. Не съществува никакъв стремеж към слава без осезателното присъствие на публика, без увереността, че нашите велики дела ще станат известни на съвременниците ни или "на онези, които ще дойдат след нас". Ние сме готови да жертваме истинското си, преходно Аз в името на едно имагинерно вечно Аз, което изграждаме с геройските си подвизи в мислите и въображението на другите.

В практиката на масовите движения театралността играе може би по-трайна роля, отколкото всеки друг фактор дори когато вярата и силата на убеждението или принудата изчезнат, спектакълът продължава. Няма съмнение, че със своите процесии, паради, ритуали и церемониали, масовите движения докосват тънката струна на всяко сърце. И най-трезвомислещите се вълнуват при гледката на един грандиозен масов спектакъл. И участниците, и зрителите на спектакъла се въодушевяват и изпадат в екзалтация. Възможно е фрустрираните да са по-чувствителни към величието и великолепието на масовия спектакъл, отколкото самостоятелните и независими хора. Желанието да избяга или замаскира своето неудовлетворяващо го Аз развива у фрустрирания човек склонност да се преструва, да прави "театро", а също така готовност да се идентифицира напълно с импозантния спектакъл.

45

Способността да устоиш на насилието и принудата произтича частично от отъждествяването на индивида с някаква група. Хората, които се оказват най-издръжливи в нацистките концентрационни лагери, са онези, които се чувстват членове на единна партия (комунистите), църква (проповедниците и свещениците), или тясно сплотена национална група, докато в същото време индивидуалистите, независимо от тяхната националност, биват пречупени от лагерната система.

Западноевропейският евреин се оказва най-без-защитен. Отхвърлен от неевреите (дори в концентрационните лагери), прекъснал жизнените си връзки с еврейската община, той се изправя пред своя мъчител сам, забравен от цялото човечество. Сега си даваме сметка, че гетото през средновековието е било за евреите повече крепост, отколкото затвор. Без чувството за абсолютно единство и обособеност, което гетото им дава, те не биха могли да запазят духа си и да издържат насилието и униженията на тези тъмни векове. Но когато средновековието отново споходи за едно десетилетие нашия век, то заварва евреина без старата му крепост и го смазва.

Неизбежното заключение изглежда е, че когато индивидът е изправен пред заплахата от мъчение или унищожение, той не може да разчита на собствената си индивидуалност. Неговият единствен източник на сила и твърдост е да не бъде самият себе си, а да е част от нещо могъщо, славно и несъкрушимо. Вярата тук е преди всичко въпрос на отъждествяване; процес, в който личността се отказва от себе си и става част от нещо велико и безсмъртно. Вярата в човечеството, в бъдещите поколения, в съдбовната предопределеност на своята религия, нация, раса, партия или семейството - не е ли тя визуализация на това велико и безсмъртно, към което прикрепваме собственото си Аз, обречено на унищожаване?

Има нещо ужасяващо в осъзнаването на факта, че съвременните тоталитарни водачи, откривайки този източник на отчаяно мъжество и смелост, го използват не само за да укрепят духа на своите последователи, но и да сломят своите противници. При чистката на старите болшевишки вождове Сталин успява да превърне гордите и смели мъже в раболепни страхливци, като ги лишава от всякаква възможност да се отъждествяват както с партията, на която са служили през целия си живот, така и с руските народните маси. Тези стари болшевики отдавна са скъсали с човечеството извън Русия. Те изпитваха безгранично презрение към миналото и историята, която все още може да се твори в капиталистическия свят. Те са се отрекли от Бога. За тях не съществува нито минало, нито бъдеще, нито памет, нито слава извън пределите на свещена Русия и комунистическата партия, но и двете се оказват изцяло и безвъзвратно в ръцете на Сталин. По думите на Бухарин те се чувстваха "изолирани от всичко, което съставя същността на живота." Затова те се признаха за виновни и се покаяха. Със смирението и унижението си пред братството на вярващите, те излизат от собствената си изолация. Така те се причестяват и възстановяват духовната си връзка с вечното цяло като се самообругават, самообвиняват в чудовищни и невероятни престъпления, като публично се самопосичат.

Същите руснаци, които раболепничат и пълзят пред сталинските тайни служби, показват ненадмината смелост, когато се изправят поотделно или групово пред нацистките завоеватели. Причината за съвършено противоположното им поведение не е в това, че сталинската политическа полиция е била по-жестока и безмилостна от хитлеровата армия, а в това, че изправен пред сталинските служби, руснакът се чувства просто един индивид, а пред германците - представител на могъща нация със славно минало и още по-славно бъдеще.

По същия начин при евреите - тяхното поведение в Палестина не може да се предскаже, изхождайки от поведението им в Европа. Британските колониални власти в Палестина обикновено са следвали логична, но лишена от проницателност политика. Те смятат, че няма да бъде толкова трудно да се контролират 600 000 евреи в Палестина, щом Хитлер успя да ликвидира шест милиона евреи без особено сериозна съпротива. Но както се убедиха, евреите в Палестина, дори пристигнали наскоро, са сериозен противник: дръзки, упорити и находчиви. Евреинът в Европа се изправя сам пред своите врагове - изолиран индивид, песъчинка живот, носеща се във вечността на небитието. В Палестина той се чувства не човешки атом, а представител на една вечна раса с многовековно минало зад гърба си и изумително бъдеще пред себе си.

46

Теоретиците в Кремъл вероятно съзнават, че за да държат в подчинение руските маси, трябва да ги лишат от най-малката възможност да се отъждествяват с каквото и да било колективно цяло извън Русия. Целта на Желязната завеса е по-скоро да не допусне руския народ да излиза навън дори в мислите си, отколкото да се пази страната от проникването на шпиони и саботьори. Завесата е както физическа, така и психологическа. Пълното премахване на всякаква възможност за емиграция дори на рускините, омъжени за чужденци, до голяма степен заличава в представите на руснаците съществуването на други страни и народи. Човек може със същите основания да мечтае и да се надява да избяга на друга планета. Психологическата преграда е не по-малко важна: наглата пропаганда на Кремъл се стреми да втълпи на руснаците, че няма нищо достойно и вечно, нищо, заслужаващо възхищение и почит, нищо, с което да се идентифицират извън пределите на Светата Рус.

(1) Виж повече по този въпрос в параграф 90.