Част първа: ПРИТЕГАТЕЛНАТА СИЛА НА МАСОВИТЕ ДВИЖЕНИЯ

Глава първа: ЖЕЛАНИЕТО ЗА ПРОМЯНА

1

Всеизвестна истина е, че много от хората, които се присъединяват към някое надигащо се революционно движение, са привлечени от перспективата за незабавна и впечатляваща промяна в условията на живот. Революционните движения са очевиден за всички инструмент на промяната.

Не толкова очевиден е фактът, че религиозните и националистическите движения също могат да бъдат двигатели на промяната. По всичко изглежда, че за постигането на всеобхватна и бърза промяна е необходим определен вид масов ентусиазъм или въодушевление. И, изглежда, няма значение дали оживлението се предизвиква от очаквания за нечувани богатства или пък е породено от дейно масово движение. В САЩ грандиозните промени след Гражданската война бяха започнати в атмосфера, заредена с ентусиазма, възникнал от приказните възможности за индивидуално преуспяване. Там, където движещата сила на възможностите за индивидуален успех не съществува или е потискана, трябва да се намерят и претворят в постоянни други източници на ентусиазъм, ако искаме да постигнем такива коренни промени като пробуждането и обновлението на стагнирано общество или радикалното преобразуване на характера и начина на живот на общността. Религиозните, революционните и националистическите движения са генераторни устройства за всеобщ ентусиазъм.

В миналото религиозните движения са били безспорните двигатели на обществената промяна. Консерватизмът на една религия - нейната ортодоксалност - е мъртвият коагулат на някога буйно напиращия й жизнен сок. Религиозното движение във възход е изцяло промяна и експеримент - отворено към нови идеи и технологии от всички възможни извори. При възникването си ислямът е бил средство за организиране и модернизиране на обществото. Християнството е оказвало цивилизоващо и модернизиращо влияние върху варварските племена в Европа. И кръстоносните походи, и Реформацията са били решаващ фактор за отърсването на Запада от застоя на средновековието.

В модерните времена масовите движения, въвлечени в широкообхватни и бързи промени, са революционни и националистически или и двете едновременно. Петър Велики изглежда не е отстъпвал по всеотдайност, сила и безпощадност на много от успелите революционни и националистически водачи. Въпреки това той не успява да постигне главната си цел - да превърне Русия в западна държава. И причината за неуспеха му е, че той не съумя да вдъхне в руските народни маси разтърсващ душите ентусиазъм. Той или не е смятал за необходимо, или не е знаел как да превърне своята цел в свещена кауза. Няма нищо странно, че болшевишките революционери, ликвидирали последния цар и цялата династия Романови, в същото време са имали чувството за близост с Петър Първи, също цар и представител на тази династия. Защото неговата цел става тяхна и те се надяват да успеят там, където той не е успял. Болшевишката революция може да остане в историята също толкова като опит за модернизация на една шеста от планетата, колкото и като опит да се изгради комунистическа икономика.

Фактът, че и френската, и руската революция се превръщат в националистически движения, изглежда означава, че в модерни времена национализмът е най-щедрият и траен извор на масов ентусиазъм и че националистическият плам е трябвало да бъде вкаран в употреба, щом драстични промени, замислени и започнати от революционния ентусиазъм, са тръгнали към осъществяване. Човек се пита дали трудностите, които преживява сегашното (1) лейбъристко правителство във Великобритания, не се дължат отчасти на факта, че опитът да се променят икономиката на страната и начинът на живот на 49 милиона души е започнал в атмосфера, която е изключително чужда на необуздаността, екзалтацията и дивата надежда. Отвращението от грозното поведение на повечето съвременни масови движения е накарало цивилизованите и благовъзпитани лидери на Лейбъристката партия да се въздържат от революционен ентусиазъм. Все пак е възможно събитията да ги принудят да използват някаква мека форма на шовинизъм Така ще се получи, че и във Великобритания "социализацията на нацията [би могла да има] като естествен резултат национализацията на социализма" (2).

Феноменалната модернизация на Япония вероятно не би била възможна без възраждащия дух на японския национализъм. Може би също така е вярно, че бързата модернизация на някои европейски страни (особено на Германия) до известна степен е била улеснена от подема и дълбокото проникване на националистическия плам. Ако съдим по някои съвременни признаци, възраждането на Азия ще се осъществи по-скоро с посредничеството на националистическите движения, отколкото с други средства. Тъкмо възраждането на действително националистическо движение направи възможно Кемал Ататюрк почти светкавично да модернизира Турция. В Египет недокоснатата от масово движение модернизация е бавна и колеблива, макар че управниците на страната още от времето на Мехмед Али са приемали благосклонно западните идеи и контактите им със Запада са били многобройни и тесни. Ционизмът е инструмент за обнова на една изостанала страна и за превръщането на дребните търговци и хора на умствения труд във фермери, трудещи се и войници. Ако Чан Кайши знаеше как да задейства едно истинско масово движение или поне да поддържа националистическия ентусиазъм, разпален от японското нашествие, той вероятно сега щеше да бъде обновителят на Китай. Но тъй като не знаеше как да направи това, той бе лесно отстранен от майсторите на "религиофицирането" - изкуството да се превръщат практическите цели в свещени каузи.

Не е трудно да се разбере защо Америка и Великобритания (или която и да било друга западна демокрация) не можаха да изиграят пряка и водеща роля в изтръгването на азиатските страни от тяхната изостаналост и стагнация: демокрациите, изглежда, нито са склонни, нито са способни да разпалят ентусиазма на многомилионните маси на Азия. Приносът на западните демокрации в пробуждането на Изтока беше косвен и, разбира се, непреднамерен. Те породиха ентусиазма на негодуванието срещу самите себе си; и именно този антизападен кипеж сега събужда Изтока от вековния му застой(3).

И макар че желанието за промяна нерядко да е само повърхностен мотив, все пак си струва да открием дали изучаването му няма да хвърли малко светлина върху вътрешните механизми на масовите движения. Ето защо ще анализираме природата на желанието за промяна.

2

Всеки от нас е склонен да търси силите, оформящи нашето съществуване, извън себе си. В нашето съзнание успехът и провалът неизбежно се свързват и обясняват със състоянието на нещата около нас. Поради това хората, удовлетворени от постигнатото, приемат света като добър и желаят да го консервират такъв, какъвто е, докато фрустрираните предпочитат радикалната промяна. Склонността да се търсят всички причини извън нас самите се запазва дори когато е ясно, че състоянието ни е резултат от личните ни качества като способности, характер, външен вид, здраве и т.н. "Ако нещо измъчва човек, казва Торо, така че да не може да изпълнява своите функции, даже когато има болки в червата... той незабавно се заема с реформиране на света"(4).

Разбираемо е, че неуспелите са склонни да обвиняват света за собствения си провал. Забележителното е, че и успелите хора, колкото и да се гордеят със своята далновидност, сила на духа, пестеливост и други "златни качества", също дълбоко в себе си са убедени, че техният успех е резултат на случайно щастливо стечение на обстоятелствата. Увереността в себе си дори при последователно успелите хора никога не е абсолютна. Те никога не са сигурни, че познават всички фактори, допринесли за техния успех. Външният свят им се струва един несигурно балансиран механизъм и докато той тик-така в тяхна полза, те се страхуват да бърникат в него. Така съпротивата срещу промяната, както и страстното желание за нея, произтичат от едно и също убеждение, като първото може да бъде толкова силно, колкото и второто.

З

Недоволството само по себе си не създава непременно желание за промяна. Трябва да са налице други фактори, за да се превърне недоволството в непокорство. Един от тях е чувството за сила.

Онези, които изпитват страх от заобикалящата ги действителност, не мислят за промяна, независимо от мизерните условия, в които живеят. Когато нашият начин на живот е достатъчно несигурен, за да ни убеди, че обстоятелствата са извън нашия контрол, ние сме склонни да се придържаме към това, което е изпитано и познато. Ние противодействаме на дълбокото си чувство на несигурност, като превръщаме съществуването си в установена рутина. По този начин придобиваме илюзията, че сме обуздали непредвидимото. Рибарите, номадите и фермерите, които трябва да се борят с враждебните природни сили, творецът, който зависи от вдъхновението, дивакът, изпитващ страхопочитание към окръжаващата го среда, всички те се боят от промяната. Те се изправят пред света като пред някакъв всемогъщ съд. Крайно бедните също изпитват страхопочитание към света, който ги заобикаля, и не са благоразположени към промените. Опасно е да се живее, когато гладът и студът са по петите ни. Така консерватизмът на онеправдания е също толкова дълбок, колкото и консерватизмът на привилегирования и в същата степен като него е фактор за увековечаването на съществуващия обществен ред.

Хората, които се захващат с всеобхватни промени, обикновено чувстват, че притежават някаква неудържима сила. Поколението, което извърши френската революция, се придържа към екстравагантната концепция за всемогъществото на човешкия разум и неограниченото поле на неговото действие. Човечеството, по думите на Дьо Токвил, никога не е било по-гордо от себе си, нито пък е имало толкова вяра в своето всемогъщество. Тази прекомерна увереност в себе си бе придружена от една всеобща жажда за промяна, настанила се неканена в душите на всички(5). Ленин и болшевиките, потопени безразсъдно в хаоса по създаването на нов свят, сляпо вярват във всемогъществото на марксисткото учение. Нацистите не разполагаха с подобна силна доктрина, но пък вярваха в непогрешимостта на своя лидер и в новите си методи и технологии. Съмнително е дали национал-социализмът би направил такъв стремителен прогрес без наелектризиращото убеждение, че новите прийоми на светкавичната война и пропагандата правят Германия непобедима.

Дори сравнително трезвото желание за прогрес се поддържа от вярата - вярата във вродената природна доброта на човека и във всемогъществото на науката. Тази дръзка и богохулна вяра наподобява вярата на хората, захванали се "да съградят град и кула, висока до небето", убедени, че "няма да се откажат от онова, що са намислили да правят"(6).

4

Без по-внимателен размисъл човек би очаквал, че простото разполагане с власт от само себе си автоматично би довело властимащите до по-дръзко и смело отношение към света и възприемчивост към промените. Но невинаги е така. Властимащият може да бъде също толкова плах и боязлив, колкото и слабия. Онова, което изглежда е по-важно от притежаването на инструментите на властта и силата , е вярата в бъдещето. Когато властта не е съчетана с вяра в бъдещето(7), тя се използва главно за отпор на новото и за запазване на статуквото. От друга страна, прекомерната надежда, дори когато не е подкрепена от реална сила, много често поражда безразсъдна дързост. Защото обнадежденият човек може да извлича сила от най-нелепи източници - лозунг, дума, значка и пр. Ако не е същевременно и вяра в бъдещето, никоя вяра не е силна, освен ако няма хилядолетно съдържание. По същия начин едно въздействащо учение, освен източник на сила, трябва да претендира да е ключ към книгата на бъдещето. Онези, които биха променяли една нация или света, не могат да сторят това нито като отгледат и насочват недоволството, нито като демонстрират смислеността и желанието за осъществяване на наченатите промени, нито пък като насила налагат на хората нов начин на живот. Те трябва да знаят как да разпалят и раздухат някаква екстравагантна надежда. Без значение е дали това е надежда за достъп до небесното царство, за такова царство на земята, за плячкосване на нечувани богатства, за приказни постижения или за световно господство. Ако комунистите завладеят Европа и голяма част от света, това ще стане не защото те знаят как да подклаждат недоволството или как да заразяват хората с омраза, а защото знаят как да проповядват надежда.

5

Така различията между консерватора и радикала като че ли произтичат главно от тяхното отношение към бъдещето. Страхът от бъдещето ни кара да се осланяме и да се държим здраво за настоящето, докато вярата в бъдещето ни кара да бъдем възприемчиви към промяна. И богатият, и бедният, и силният, и слабият, и преуспелият, и неудачникът могат да се страхуват от бъдещето. Когато настоящето изглежда толкова съвършено и безукорно, че най-хубавото, което можем да очакваме, е то плавно да продължи и в бъдещето, промяната може да означава единствено влошаване. Затова хората с изключителни постижения и онези, които водят пълноценен и щастлив живот, обикновено не искат и да чуят за драстични нововъведения. Консерватизмът на инвалидите и хората отвъд средна възраст също се дължи на страха от бъдещето. Те непрестанно и зорко търсят признаци на упадък и имат чувството, че всяка промяна води по-скоро към по-лошо, отколкото към добро. Крайно бедните също нямат вяра в бъдещето. На тях то им изглежда капан за наивници, заровен някъде по пътя. Трябва да се пристъпва предпазливо. Да променяш нещата означава да си търсиш белята.

Що се отнася до обнадеждените, няма значение кой е обзет от дива надежда - дали е ентусиазиран интелектуалец, жаден за земя фермер, търсещ бърза печалба спекулант, пресметлив търговец или индустриалец, прост работник или благороден лорд - всички те се отнасят безразсъдно с настоящето, разрушават го, ако е необходимо, и създават един нов свят. Затова може да има революции както на онеправданите, така и на привилегированите. Движението за заграждане на общинските земи в Англия през XVI и XVII век бе революция на богатите. Вълнената индустрия достига небивал просперитет и производството на фураж стана по-изгодно от производството на зърно. Собствениците на земя пропъждат своите арендатори, ограждат общинските земи и дълбоко променят социалната и икономическата тъкан на страната. "Лордовете и благородниците разстройват обществения ред, нарушавайки древни закони и, обичаи, понякога чрез насилие, често чрез натиск и сплашване(8)." Още една революция на богатите в Англия бе осъществена в края на XVIII и началото на XIX век. Това беше промишлената революция. Изумителните възможности на механизацията разпалват духа на индустриалците и търговците. Тези уважавани и богобоязливи граждани започнаха революция "толкова крайна и радикална, колкото някога бе пламенният дух на християнските сектанти"(9) , и за сравнително кратко време неузнаваемо промениха лицето на Англия.

Когато надеждите и мечтите бушуват по улиците, по-добре е плахите да затворят врати и кепенци и да се снишат, докато премине бурята на яростта. Защото често пъти има чудовищно несъответствие между надеждите, колкото и благородни и възвишени да са те, и действията, които произтичат от тях. Все едно окичени с бръшлян и венци девойки и младежи да възвестяват появата на четиримата конници на Апокалипсиса.

6

За да се хвърлят с главата напред в начинанието на голямата промяна, хората трябва да са дълбоко недоволни, но не и смазани. Те трябва да имат чувството, че разполагайки с някакво могъщо учение, непогрешим водач или нова технология, те имат достъп до извора на несъкрушима мощ. Те също така трябва да разполагат и с екстравагантна концепция за изгледите и възможностите на бъдещето. И накрая, те трябва да са напълно неосведомени за трудностите в това голямо начинание. Опитът е недостатък. Хората, които започнаха френската революция, нямаха никакъв политически опит. Това важи и за болшевиките, и за нацистите, и за революционерите в Азия. Опитният делови човек е по-късна птица. Той влиза в движението, когато то вече е действащо предприятие. И вероятно причината англичанинът да страни от масови движения, е неговият политически опит.

(1) Т.е. правителството на Обединеното кралство от началото на 50-те години - б.р.

(2) Е.Н. Carr, Nationalism and After (New York: Macmillan Company, 1945), p. 20.

(3) Виж края на параграф 104.

(4) Henry David Thoreau, Walden, Modern Library edition (New York: Random House, 1937), p. 69.

(5) Alexis de Tocqueville, On the State of Society in France Before the Revolution of 1789 (London: John Murray, 1888), pp. 198-199.

(6) Битие 11:4, 6.

(7) Виж параграф 58.

(8) Karl Polanyi, The Great Transformation (New York, Farrar and Rinehart Inc., 1944), p. 35.

(9) Пак там, с. 40.