7. Разходите по правителствените трансфери биха били много по-големи от чистия приход за предполагаемите получатели на тези суми

Когато през средата на 60те бе обявена Войната срещу Бедността, широко разпространено бе мнението, че за да изчезне бедността е достатъчно американците да отделят малко повече средства за по-непреуспелите членове на обществото. Така бе и направено в следствие на което трансферните програми значително се разшириха. Делът от индивидуалните доходи, отиващ за подпомагане на бедните (например, от организации като Помощ за семейства с деца с физически и психически проблеми или Медицинска грижа) се удвои за периода 1965-1975 година. От 1975 насам делът е постоянен. Въпреки това, резултатите бяха доста различни от очакваните. След тенденцията на понижаване от първите две десетилетия след Втората световна война, нивото на бедността сред младото население започна да расте към края на 60те, наскоро след като трансферите се увеличиха. През 1990 година - 25 години след обявяването на Войната срещу Бедността - нивото на бедността на младото население бе малко по-висока отколкото през 1965. Нивото на бедността нарасна, макар че доходите, като се има предвид както инфлацията така и растежа на населението, се увеличиха с повече от 50% между 65та и 90та година. Защо трансферите не се оказаха достатъчно ефективни? Икономическият анализ показва, че тяхната неефективност отразява едно по-общо предположение: трудно е чрез неколкократни помощи, благодарение на преразпределителната система, да се повиши благосъстоянието на определена група индивиди в дългосрочен мащаб. И отново, това предположение отразява появата на непредвидени вторични ефекти от трансферите. Три основни фактора подкопават ефективността на трансферните операции. Първият се заключава в това, че едно увеличение на размера на трансферите ще забави икономическия растеж. Доходите не са като "манна небесна". Нито пък националният доход е баница изпечена от правителството, за да може то да разпределя топли-топли парчета от нея между жителите на страната. Точно обратното, доходите са нещо, което хората създават и заработват. Получават ги онези, които предоставят на другите стоки и услуги, желани от тях, срещу съответно заплащане. Данъците и трансферната политика влияят неблагоприятно върху желанието както на работодателя така и на подпомагания да заработват доходи. С увеличаването на данъците с цел финансиране на трансферните операции данъкоплатците са по-слабо мотивирани да произвеждат и са стимулирани да инвестират в неперспективни данъчни заслони. Аналогично, тъй като помощите намаляват с нарастване на доходите на техните получатели, те също няма да са достатъчно стимулирани да заработват понеже нетният им доход ще се увеличи само частично - а в много случаи и само с малък процент от допълнителните приходи. По този начин, нито данъкоплатците, нито подпомаганите ще произвеждат и заработват толкова, колкото ако нямаше трансферна програма. Още повече, че преразпределението на доходи от политиците ще насърчава хората да отделят певече време за политиканстване и по-малко за създаване на блага. Всички тези фактори ще забавят икономическия растеж, като това ще доведе до влошаване на благосъстоянието както на предполагаемите подпомагани така и на другите граждани. Вторият се заключава в това, че трансферните операции ще намалят възможностите за по-високи приходи на предполагаемите подпомагани в дългосрочен план. В един свят на оскъдни ресурси правителствата трябва да установят единен критерий за получаване на парични помощи и други политически услуги. Ако те не сторят това, трансферите биха провалили бюджетните разчети. По правило, правителството може да изисква подпомаганият гражданин да притежава нещо, да върши нещо или да има определен статус. И все пак, след като веднъж е установен критерий, хората ще модифицират държанието си, за да могат да отговорят на изискванията и да получат т.нар. "свободни пари" или други правителствени услуги. Като постъпват по този начин, нетният им приход от социалните помощи намалява. Следният въображаем експеримент илюстрира изложеното по горе. Нека предположим, че американското правителство е решило да дава $50 банкнота между 9 и 17 часа на всеки, който се е редил пред прозорците на касата на държавната съкровищница. Биха се образували дълги опашки. Колко дълги? Колко от времето си за свободни занимания или работа биха отделили хората? Човек, един час от времето на който има алтернативна цена $5, ще е готов да чака не повече от 10 часа, за да получи петдесетдоларова банкнота. Други, за които алтернативната цена е по-ниска, да кажем $3-4 на час, ще разберат, че себестойността на това, което е трябвало да направят, за да получат парите, е почти еднаква с помощта. Този прост пример илюстрира защо на предполагаемите социално слаби хора на практика се помага недостатъчно. Когато подпомаганите трябва да свършат нещо (напр.: да чакат на опашка, да попълват формуляри, да вербуват държавни служители, да държат изпит, да търпят отлагания или да подпомагат определени политически кампании), за да получат право на помощ, голяма част от техния възможен приход се губи, докато те търсят начини да задоволят изискванията. Аналогично, когато подпомаганите трябва да притежават нещо (напр.: земя, на която може да се отглежда пшеница; свидетелство за правоуправление на такси; право на износ на даден продукт), за да получат субсидия, хората ще преувеличават цената на активите, необходими за получаването на помощ, докато тя не покрие стойността на субсидията. И в двата случая потенциалният получател на помощта ще се опитва да отговори на критериите, докато не сведе до минимум нетната стойност на трансфера. В резултат, чистият приход на подпомагания ще е по правило значително по-малък от размера на помощта. Това обяснява защо трансферните програми като цяло не са успели да повишат благосъстоянието на индивидите, за които са предназначени. Разбира се, непредвидени промени в трансферните програми могат да доведат до временни придобивки или загуби за различни групи. Но след като програмата е вече институционализирана, конкуренцията ще елиминира ненормално високата възвръщаемост от какъвто и да е вид дейност, която увеличава вероятността даден индивид да отговори на критериите за облагодетелстване от страна на държавата.

Има и трета причина за неефективността на трансферните операции: програми, които предпазват потенциалните получатели на помощи от злополуки, възникващи поради техни неразумни решения, стимулират избора на именно такива решения. Трансферните операции имат двояк ефект: (а) омекотяват последствията от злополуката и (б) оказват противоположно въздействие. Например, държавното субсидиране на застрахователни премии в ураганни райони ще намали разходите, които хората правят, за да се предпазят от щетите, които нанася ураганът. Но след като предпазните мерки са по-евтини, хората са насърчени да строят в райони често сполетявани от урагани. В резултат, нанесените от урагана щети са по-големи отколкото, ако ги нямаше финансовите облекчения. Компенсациите за безработни са друг пример. Те намаляват стремежа на хората без работа на всяка цена да си намерят такава и им дават свободата да отхвърлят някои от съществуващите възможности. Следователно, работниците търсят свободни места по-дълго време и в резултат нивото на безработицата е по-високо отколкото в противен случай. Ако се субсидира нещо, то логично нараства. Трансферните операции насочени срещу бедността не правят изключение от това общо правило. Те насърчават високорискови начини на живот (напр.: употребата на наркотици, напускането на училище или работа, раждането на деца от самотни майки, изоставянето на деца от бащите им). Всички тези варианти водят към нарастване на броя на бедните хора. Тези вторични ефекти може и да не са много важни в краткосрочна перспектива, но в дългосрочна непредвидените отрицателни последствия ще са много по-ярко изразени. В допълнение към това, държавните мерки насочени срещу бедността изтласкват благотворителните усилия на семейства, индивиди, църкви и граждански организации. Когато се събират данъци с цел решаването на даден проблем, отделните хора и групи е най-вероятно да се нагодят към това и да правят по-малко за преодоляването на проблема. От икономическа гледна точка неуспехът на трансферните програми простиращи се от субсидирането на селскостопанска продукция до програми за борба с бедността не е изненадващ. Като се отчитат и вторичните ефекти, икономическият анализ показва, че е изключително трудно да се подпомагат социално слабите в дългосрочна перспектива.

Следва