8. Държавното централно планиране на националното стопанство трудно може да замести пазарно ориентираната политика; подобен подход би довел до пилеене на средства и забавяне на икономическия напредък

Систематичният човек... е склонен да си придава знаещ вид наред с проявата на високомерие... той изглежда си въобразява, че може да подреди различните индивиди в едно общество също така лесно както ръката размества фигурите върху шахматната дъска; той не взима в предвид, че фигурите върху дъската не могат да се движат по начин различен от този, по който ги мести ръката; а върху голямата шахматна дъска на обществените формации, всяка фигура има свой собствен принцип на движение, често независим от предпочитания от властните структури. Ако тези две принципа се припокриват и действат в едно и също направление, играта на живота в едно общество ще бъде спокойна и хармонична, а много вероятно - щастлива и успешна. Ако те си противоречат или се различават, играта ще бъде трудна, а обществото във всеки един момент ще се намира в състояние на пълна бъркотия. Адам Смит (1759) Както вече споменахме правителствата често могат да координират производството на стоки за широко потребление - една малка група от стоки, за които потреблението е трудно да се ограничи само до купувачи, които си плащат - по-добре от пазарните механизми. Подсигуряването на подобни стоки от правителството може да стимулира икономическия напредък. И все пак, много хора вярват, че правителството може да възражда индустрии, да подсигурява субсидии и да насочва инвестициите по начин, който би ускорил икономическия растеж. Според това виждане, правителственото "индустриално планиране" и "инвестиране в икономически растеж" могат да подобрят стопанските резултати. Лесно е да разберем защо това виждане се харесва. Безспорно, да се планира е разумно. Няма ли избраните държавни служители и експерти да се застъпват за "общото благосъстояние" на народа вместо за интересите на предприемачите? Ще бъдат ли държавните чиновници по-малко алчни от частните собственици? Хората, които не разбират принципа на невидимата ръка, често считат, че аргументите в полза на централното планиране са убедителни. Въпреки това, икономическата наука показва, че те са погрешни. Има четири основни причини, поради които централното планиране носи повече вреда отколкото полза. На първо място, централното планиране трудно може да замести пазарно ориентираната политика. Запомнете, правителството не е коригиращ механизъм. В действителност, хората, които се занимават с централно планиране по целия свят (и законодателите, които ги направляват) не са група всезнаещи, безкористни светци. Може да се предскаже, че при разпределяне на субсидиите и инвестиционните фондове от плановиците голямо влияние ще оказват политически съображения. Нека помислим как биха се развили нещата дори в случай, че решенията се взимат демократично. Разходите ще трябва да се утвърждават от съответни контролни органи. Различните бизнес и профсъюзни интереси ще намират отражение в лобизъм, насочен към получаване на субсидии и държавни инвестиции. Законодателите ще обръщат особено внимание на всички в състояние да направят дарения за партийните кампании или да привлекат избирателни гласове. В сравнение с по-новите разрастващи се фирми, вече утвърдените ще имат значителна практика в подпомагане на политици, по-добро разбиране не техниките за създаване на лоби, а също така и по-тясна връзка с влиятелни политически личности. По думите на бившия сенатор Уилиам Проксмайер " Парите отиват там, където е съсредоточена политическата власт ". Не е трудно да се предположи, че политическият процес ще облагодетелства по-старите фирми, дори и те да не са особено финансово силни, пред по-новите разрастващи се фирми. Нещо повече, членовете на комисиите често ще блокират различни програми, освен ако друга част от законодателите не подкрепят проектите на новите фирми с оглед на интересите на своите избиратели или на определени групировки. Само един безнадежден мечтател би повярвал, че подобен политикански подход може да доведе до по-малко резхищения, подобряване на общото благосъстояние и по-правилно разпределение на инвестиционните фондове отколкото, ако пазарните механизми действат свободно. На второ място, имаме всички основания да вярваме, че инвеститорите, които рискуват свои собствени пари ще влагат парите по-добре от централните планови органи, които използват парите на данъкоплатците. Трябва да се помни, че за да има печалба даден инвеститор трябва да открие и вложи парите си в проект, който ще умножи средствата. Ако инвеститорът сгреши - ако се окаже, че инвестиционният проект е бил губещ - той ще трябва да поеме всички последствия. В противоположност, връзката между избора на един или друг проект и личното благосъстояние на хората, работещи в централните планови органи ще е твърде слаба. Дори и да се окаже, че даден проект е перспективен, личната изгода на плановика ще е твърде скромна. Аналогично, ако проектът се провали - ако вложените ресурси не бъдат възстановени - този неуспех ще окаже твърде слабо негативно влияние върху плановиците. В действителност, те дори могат да успеят да извлекат изгода от губещите проекти, които насочват субсидии и предоставят изгодни условия на мощните политически групировки. При така изложената система от водещи подбуди просто няма причина, която да ни кара да вярваме, че плановиците са по-мотивирани от частните инвеститори да разкрият и осъществят проекти подобряващи благосъстоянието. На трето място, плановиците от централните органи ще получават неправилна информация. Със съзнанието, че плановиците са тези, които разпределят инвестиционните фондове и субсидиите, ръководителите както на частните така и на държавните предприятия ще им подават изкривена информация с цел получаване на привилегирован статут от държавата.

Следва