6. Сравнение на пазарната и непазарната алтернатива: общи съображения

Трудностите при сравняването на пазарния и непазарния сектор

Съществуващата теория за пазарните дефекти предлага полезен коректив на теорията за съвършено функциониращите пазари. Според поддръжниците на тази теория тя води до резултати, които са едновременно ефективни и според някои критерии социално справедливи. По подобен начин теорията за непазарния дефект, изложена в предходните глави, предлага коректив на по-общата теория за съвършено функциониращия държавен сектор. Тази теория, по мнението на нейните привърженици, също води до ефективни и справедливи резултати или поне до такива, които са по-ефективни и справедливи от резултатите на свободния пазар.

В действителност, за разлика от твърде оптимистичните картини, които техните поддръжници рисуват, и пазарът, и държавният сектор са предразположени към сериозните и предвидими дефекти, описани в предходните глави.

Изключително трудно е да се съпоставят безпристрастно пазарната и непазарната алтернатива. Тъй като не съществува всеобщоприложима формула за избор между тях, резултатите от тези сравнения често зависят повече от предварителната нагласа на изследователите, отколкото от техните действителни анализи.

При разглеждането на тези сравнения е много по-лесно да се предвиди как определените видове пазарни и непазарни дефекти ще повлияят върху алгебричния знак на резултатите - т.е. дали ще ги подобрят или влошат, отколкото да се предвиди размерът на тези ефекти. Например, сравнително лесно е да се предположи, че външните ефекти като замърсяването, шумът и пренаселеността, предизвикани от пазарните дейности, вероятно ще са отрицателни (т.е. разходите превишават печалбата), докато външните ефекти, породени от обществените почивни комплекси, парковете (поне през деня) и полицията, (в повечето случай) вероятно ще са положителни (т.е. печалбата е по-голяма от разходите). Оценката на размера на тези външни ефекти е по-трудна и обикновено може да се потвърди само след обстойни емпирични изследвания на отделни случаи и ситуации. На практика вероятно, и също толкова възможно, е да се оценят вторичните непазарни външни ефекти (негативни и позитивни), произтичащи от регулирането на околната среда, както да се оценят пазарните външни (негативните) ефекти, произтичащи от неконтролираните открити минни работи или от шума в района на големите летища.

Видовете и източниците на пазарни дефекти, обобщени във втора глава, показват обстоятелствата, при които държавната намеса е уместно да се разглежда като контрамярка, а алтернативните обществени политики да се анализират като възможна компенсация на тези недостатъци. По същия начин видовете и източниците на непазарни дефекти, описани в трета и четвърта глава, показват условията, при които и самата държавна намеса може да се провали. При това, за да се избегнат действителните или потенциални недостатъци от правителствената намеса, може да е необходимо да се направи преоценка на възможните компенсационни мерки - включително и ревизирането на правителствената политика в посока на по-свободен пазар или към по-подходящото и преформулиране ("противодействие на противодействието").

Трудностите при сравняването на пазарните и непазарните алтернативи са огромни, ако двете се разглеждат в статичен вид, но те са още по-големи при опитите да бъдат разглеждани в динамика, т.е. не към определен момент, а за продължителен период от време.

Следните становища, подкрепени с факти или обосновани логически, дават представа за сложността на това сравнение.

Твърдение 1: При познатите, и в общи линии логични, допускания ефективното използване на ресурсите във всеки момент от времето изисква цените на крайните продукти да бъдат равни на пределните разходи.

Ако цената е по-голяма от пределните разходи, ефективността ще се подобри чрез нарастването на производството, тъй като стойността на допълнително произведения продукт, отразена в цената му, ще бъде по-голяма от разходите за производството му. Когато цената е по-ниска от пределните разходи, ефективността ще се подобри чрез намаляването на производството, тъй като стойността на допълнително произведеното ще бъде по-ниска от разходите за него.

Следователно ефективна е икономическата система, която се подчинява на правилото за ефективно ценообразуване, а неефективна е тази, която го пренебрегва.

Твърдение 2: Много фирми в пазарните икономики, включително и в САЩ, но не само там, често - и навярно като правило - не определят цени, равни на пределните си разходи.

Една от причините за това е, че фирмите често произвеждат при условия, характеризиращи се с намаляващи разходи (нарастваща възвращаемост според мащаба). Когато разходите намаляват, разходите за допълнителните единици продукция (пределните разходи) са по-ниски от средните разходи за единица продукция. Следователно фирмите, които произвеждат при такива условия, не могат да определят цени, равни на пределните си разходи, тъй като в този случай не биха оцелели - т.е. не биха могли да покрият общите си разходи, ако определяха цени, равни на разходите за допълнителната единица продукция.

Втората причина е свързана с пазарната структура. Пазарите често се характеризират с монополна конкуренция или поне мениджърите смятат, че това е така. В такива несъвършени пазари кривите на търсенето, пред което са изправени фирмите, имат отрицателен наклон: продажбите могат да бъдат увеличени само чрез намаляване на цените. Така че тези фирми, независимо от това дали функционират при условия на намаляващи или нарастващи разходи, няма да определят цени, равни на пределните разходи, тъй като печалбите се максимизират при по-високи цени (и по-малък обем производство).

Доказателствата в подкрепа на тези две причини за честите случаи на неефективно ценообразуване са спорни, но достатъчно силни, за да послужат за база на сериозни разсъждения. Често срещаното твърдение на мениджърите на компании, че техните продукти, включително и услугите, които ги придружават, се различават от тези на конкурентите им, потвърждават широкото разпространение на тези несъвършени пазари. Мениджърите смятат, че реализират продажбите си на подпазари, които са специфично свързани с определени клиенти и географски райони. Вследствие на това те разглеждат кривите на търсенето на тяхната продукция като отрицателно наклонени: търсенето се увеличава с намаляването на цените. Дали цените трябва да бъдат намалени, зависи от това не само дали по-ниската цена ще покрие разходите за допълнителното производство, а и от това, дали загубата на приходи в резултат на прилагането на по-ниската цена към предишното равнище на производство се компенсира от увеличения обем на продажбите.

Следователно печалбите се максимизират при по-високи цени и по-ниско равнище на производство в сравнение с онова, което се изисква от строгия критерий за равенството между пределните разходи и цените. Цената, при която се максимизира печалбата, може да е по-висока или равна на средните разходи, а печалбата може да бъде съответно по-висока или нормална в зависимост от такива фактори като свободата за навлизане в отрасъла, профсъюзните стратегии за водене на преговори, а в Германия, Великобритания и все по-често и в САЩ също и от установения ред в отношенията между работната сила и ръководството относно разпределението на печалбите, представителството на работниците в бордовете на директорите на корпорациите (съвместно вземане на решение), промишлената демокрация.

Емпиричните доказателства в подкрепата на първата причина (намаляващите разходи) са сравнително приемливи. Литературата върху икономиите от мащаба привежда някои доказателства, макар и непълни (1). По-убедителни доказателства могат да бъдат открити в опита на специалистите в сферата на бизнеса, управленското консултиране и счетоводството. В тях акцентът се поставя върху множеството източници на намаляване на разходите - обединяването на висшите нива на управление, в това число ръководството, персонала в отделите по маркетинг, правните отдели, счетоводителите, специалистите по трудовите отношения и щатните икономисти; разширяването на обхвата на контрола на висшите ръководители в корпорациите (например в многонационалните компании); внедряването на компютъризирани управленски информационни системи с високи първоначални разходи; разпределението на повече или по-малко фиксираните разходи за НИРД, маркетинг, реклама и дистрибуция върху по-голям обем продукция; и реализиране на парични икономии от мащаба от намаляване цени на използваните ресурси като резултат от по-големи покупки. Както се вижда от всичко това, с развитието на техническия прогрес случаите на намаляващи разходи нарастват по брой и размер.

Ако намаляващите разходи са действително така разпространени (в различните отрасли или поне в повечето от тях, а също и във времето или поне в по-голямата част от него), както се твърди в тези източници, какво ограничава тогава растежа на отрасловата концентрация? Защо най-голямата фирма не остава единствената фирма след като нейните разходи са най-ниски и следователно нейните конкурентни позиции - най-силни?

Едното обяснение е относителната нееластичност на кривите на търсенето на фирмите в такива несъвършени и фрагментирани подпазари. Т.е. по-нататъшно увеличаване на продажбите може да се реализира само при цени, които са пропорционално по-ниски от относителното нарастване на продажбите.

Второ обяснение на този въпрос намираме в политическите и правни институции. Дори там, където търсенето е по-еластично и чувствително, фирмите могат да решат да ограничават производството под точката, в която техните разходи започнат да растат, поради съществуващото антитръстово законодателство или по-често поради възможни законодателни или административни мерки, или поради възпиращия страх от евентуален антитръстов съдебен спор. В своята бизнесстратегия фирмите могат да решат да намалят производството, за да не се изложат на риска от антитръстови съдебни преследвания, законодателни разследвания, журналистически проучвания, обвинения в нелоялна конкуренция от малките фирми, а също и от натиска на потребителските организации и различните обществени групи.

И последно, този въпрос може да бъде обяснен с факта, че случаите на намаляващите разходи не са толкова срещано явление, колкото се предполага понякога. Над определен мащаб на дейност липсата на икономии от мащаба могат да започнат да доминират в резултат на ограничените възможности за контрол, психологическата и физическата дистанцираност между ръководството и работниците, а вероятно и поради други вредни ефекти от мащабите на производството върху морала и производителността(2).

Така или иначе, фирмите, които работят в отрасъл, характеризиращ се с намаляващи разходи, могат да въведат (поради нееластичното търсене на тяхната продукция или поради съображения от политическо, законово или стратегическо естество) или да им бъде наложено от някои регулиращи органи ценообразуване по средните разходи, по пределните разходи плюс известна добавка към тях или по някое друго правило за ценообразуване (например умерена норма на възвращаемост). Фирмите обаче обикновено не определят цените на равнището на пределните си разходи.

Твърдение 3: Въпреки това, сега е широко разпространеното становището (като цяло и сред много от тези, които биха приели твърденията 1 и 2), че пазарната система и частната инициатива са по-ефективни - както към определен момент, така и за по-дълги периоди от време - в сравнение с непазарните системи (например плановите икономики като тази на бившия СССР) и респективно - непазарните предприятия (например големите държавни предприятия в Китай).

Както беше изтъкнато преди, разликата между пазарните и непазарните организации или системи може лесно да се дефинира. Пазарните организации получават основните си приходи от цените, които те налагат за продукцията, продавана на потребителите. Те от своя страна могат свободно да решат дали да купуват. Непазарните организации получават основните си приходи по други начини - например чрез данъци, изземвания, дарения или други неценови източници(3). Все пак на практика разграничаването може и да не е толкова ясно и просто. Възможни са комбинации: национализираните фирми или отрасли могат сами да определят цените на продукцията си, но и да получават субсидии под формата на данъчни облекчения за покриване на дефицитите; частни фирми могат да са подложени на ценови контрол и /или да получават субсидии/, за да покрият разходите си или да увеличат печалбите си; а някои институции с идеална цел (като РАНД и различни обществени болници) са почти пазарни организации, тъй като получават повечето от приходите си чрез налагане на такси и цени на доброволни клиенти(4).

Следователно хипотеза 3 води до една загадка: как е възможно пазарните предприятия, които често не прилагат правилото за ефективно ценообразуване, да бъдат - или поне да бъдат смятани - за по-ефективни от непазарните предприятия (като държавното образование и пощенските услуги), които действително прилагат това правило или вероятно повече се доближават до него?

Хипотезата, свързана със сравнителната ефективност, обикновено се подкрепя чрез емпирично изследване на относителните разходи на обществени и частни предприятия, произвеждащи подобни стоки и услуги(5). В своя сборник от по-ранни изследвания по този въпрос Борхердинг и неговите колеги установяват, че частното производство е значително по-ефективно от държавното в повечето сфери, в които оперират заедно (например въздушен транспорт, банково дело, автобусен транспорт, противопожарна охрана, поддръжка и ремонт на океански танкери, жилищно строителство, болници), макар и не във всички (например сравненията на ефективността в електроснабдяването и събирането на отпадъци показват противоречиви резултати, като в някои случаи обществените предприятия имат по-ниски разходи, а в други-високи) (6).6

Третата хипотеза се подкрепя и от някои наблюдения върху дейността на държавния сектор в страната и в чужбина, понякога съчетани с мисловни упражнения в догадки за това как тази дейност би се осъществила от частни предприятия.

В основата на тези две становища лежат поне два факта. Единият е широко разпространеното разочарование от ефективността на държавната дейност в отделните сектори (например в образованието и отбраната), както и неефективните резултати от националните икономически системи, в които държавният сектор е нараснал много бързо или е станал доминиращ (съответно във Великобритания и бившия СССР).

Вторият фактор е свързан с разпространеното убеждение, възникващо независимо от емпиричните изследвания, споменати по-горе, че в едни и същи сфери частното предприятие, подложено на влиянието на пазара, ще функционира по-ефективно, и то с голяма преднина, пред държавното предприятие, което е изолирано от пазара чрез субсидии, правителствени протекции, гаранции срещу загуби и сигурни продажби. Сред примерите в подкрепа на това убеждение са сравнимите резултати от дейността на "Бритиш каледониън еъруейс" и "Бритиш овърсийс еъруейс корпорейшън", на държавните предприятия в Китай и частните предприятия в същите отрасли в специалните икономически зони в Китай, Хонконг и Тайван и осъществяваната от частния сектор въздухоплавателна дейност в САЩ по отношение на национализираната (и субсидирана) авиационна индустрия в Европа. Това широко разпространено убеждение не произтича от емпиричните доказателства, цитирани по-горе, а от някои анекдоти и личен опит, според които пазарните организации са по-ефективни от непазарните, а излишните разходи най-често се свързват с непазарните институции. Разбира се, както убеждението, така и емпиричните доказателства се свързват с "частни" блага без, или с малко на брой, външни ефекти, за разлика от пазарните дефекти, свързани със съществуването на обществени блага и блага със значителни външни ефекти. В последния случай произтичащият пазарен дефект може да предостави убедителни аргументи за неспособността на частните пазарни предприятия да произвеждат социално ефективна продукция чрез социално ефективни процеси и за предимствата от възлагането на тази отговорност на непазарните организации.

Очевидно е, че съществува противоречие между първото и второто твърдение, от една страна, и третото твърдение - от друга. За да се защитят и трите, трябва да бъде изпълнено едното, или и двете, от следните твърдения:

А. Трябва да съществуват и други влияния освен ефективното ценообразуване, за да се подобри функционирането на пазарната система и да се преодолеят явните й недостатъци в ефективното разпределение на ресурсите.

Б. Непазарните дейности и регулиране, насочени към коригиране на собствената неефективност на ценообразуване на пазара, от своя страна трябва да водят до своя специфична неефективност, която да е по-голяма от неефективността, произтичаща от пазарните по-малко от ефективни ценови практики.

Условие (а) твърди, че, макар пазарът да не функционира добре според правилата на ефективното (оптималното) ценообразуване, съществуват други източници на ефективност, свързани с пазарния механизъм, които подобряват неговата дейност. Тези други форми или източници на ефективност, които аз наричам неценова ефективност, могат да компенсират недостатъците на пазара по отношение на оптималното ценообразуване.

Условие (б) допуска, че непазарните дефекти (например държавното регулиране или производство), опитвайки се да въведат ефективно ценообразуване, мога да доведат до други източници на неефективност, които намаляват положителния икономически резултат от тези дейности. Тези други форми или източници на неефективност, които аз наричам непазарна неефективност, могат да обезсмислят усилията на държавата в сферата на оптималното ценообразуване.

Ако не е валидна нито неценевата ефективност, нито непазарната неефективност, то ефективността на свободния избор и управляваните от пазара предприятия ще се намали поне дотолкова, доколкото този случай се основава на логиката на икономическата наука.

От друга страна, ако неценевата ефективност, и непазарната неефективност са от съществено значение, то ефективността на пазарната система може да се възстанови, но по причини, различни от тези, върху които се концентрира микроикономиката. В този случай се поставя под въпрос не ефективността на пазара, а ефективността на самата дисциплина "икономика". Елементите, върху които се концентрира икономиката, може би не са тези, от които най-вече зависи ефективността на пазара!

Какви са конкретните форми на проявление на неценовата ефективност и непазарната неефективност, които лежат в основата на пазарната система и частното предприятие? Частични отговори могат да се намерят на много места в литературата за индустриалната организация и икономиката на благосъстоянието, а за второто - в теорията за организациите и тяхното поведение. Те не са част от основното съдържание на микроикономическата теория и обикновено са отнасяни към сферата на изследванията на специфични примери и анекдотите.

Основните елементи на неценовата ефективност са три: динамична ефективност (или на Шумпетер); технологична (или "на най-добрата практика"); и Х - ефективност. (7)7

Динамичната ефективност се свързва с способността на предприятието или икономическата система да генерира и поддържа икономически растеж чрез развитие на нови технологии, които намаляват разходите, повишават качеството или създават нови, търсени на пазара, продукти.

Технологичната се отнася към способността на предприятието да разработва и внедрява най-добрите съвременни технологии и по този начин да произвежда при по-ниски разходи и /или по-високо качество. Х - ефективността според Либънстайн се свързва със способността на ръководството на предприятието да съкращава разходите и да увеличава производителността при всяка дадена технология чрез усъвършенстване на организацията, повишаване на мотивацията на работещите и по-добро управление. Преди много години президентът на "Сони" сподели с мен, че след като изучил подробно широка гама от американско телевизионно оборудване и изследвал редица методи на управление на предприятието, той открил възможности за съкращаване на американското производство с 20 до 30 %! Тази забележка сполучливо илюстрира елементи и на технологичната, и на Х - ефективността.

Може да се предположи, че пазарните предприятия функционират по-добре от непазарните, защото в сравнение с тях осигуряват повече стимули и по-добро възнаграждение за трите вида на неценова ефективност

Алтернативният подход за анализ на пазара се основава на непазарната неефективност, а именно на аргумента, че непазарното производство или регулативни мерки генерират своя неефективност, независимо че изпълняват правилото за оптимално ценообразуване(8).8 Може да се развие хипотезата, че на непазарните дейности са присъщи предвидими видове неефективност (твърдение, което заема централно място в логиката на тази книга). Тези видове непазарна неефективност произтичат от специфичните характеристики на търсенето и предлагането, описани в трета глава и свързани с производството и потреблението на непазарна продукция. В следствие на това непазарните дейности (например провеждането на космически и отбранителни програми или предоставянето на регулативни услуги) често водят до излишни и растящи разходи при производството. Понякога се изпълняват и спомагателни функции, насочени повече към задоволяването на техните изпълнители (учени, военни, държавни чиновници), отколкото към реализиране на първоначално определените цели на непазарните дефекти. Както бе изтъкнато в предишните глави, произтичащият от това модел на непазарен дефект може да се противопостави на съществуващата теория за пазарния дефект като контрапункт на предвидимите отклонения на пазарните резултати от ефективното разпределение на ресурсите(9).9

Съществува едно общо, макар и пренебрегнато, становище, което обяснява както явната неефективност на непазарния сектор, така и относителната ефективност на пазара. Това обяснение се основава на различията в процесите, чрез които се контролира дейността в пазарната и непазарната сфера.

Отговорността за наблюдение и контрол на непазарното производство обикновено пада върху някой държавен орган: компетентния законодателен комитет към федералния, щатския или областния законодателен орган; компетентна изпълнителна институция; или Централния счетоводен отдел. Контролът не се осъществява от преките потребители на продукцията. Следователно тяхното поведение, без значение дали са ползвателите, за които тази дейност е предназначена, или случайно потърпевши, обикновено не влага нужната строга и регламентирана дисциплина върху производителите. Някой недоволен данъкоплатец може при дадени случаи да възроптае, да се оплаче или да пише до своя представител в Конгреса, но процеса, чрез който това оплакване ще се превърне в натиск за по-ефективно непазарно производство, е спорадичен и неопределен. Освен това, тъй като непазарните дейности обикновено се осъществяват като изключителен "франчайз", отсъства и дисциплиниращият ефект, който биха упражнявали конкурентни производители, борещи се за по-голям дял в непазарното производство.

В резултат на това контролът върху разходите и качеството на непазарната продукция е косвен и заобиколен, както и отдалечен от самия производствен процес и поради това отслабен. В случаите, при които потребителите се намесват в процеса, те действат като самоназначили се контрольори и представляват подгрупа от потребителите, чиито специфични интереси могат да бъдат особено силно засегнати (или подпомогнати) от конкретна държавна дейност. Пример за това е клубът "Сиера" по отношение поддържането на националните паркове и местата за отдих. Често потребители на непазарна продукция проявяват значителен интерес към качеството на продукта - контрол на въздушното движение, брегова охрана, полиция - и много малка заинтересованост към направените разходи. В резултат на това контролът от страна на потребителите обикновено се осъществява чрез съмнителни непостоянни политически процеси, свързани с конкретни личности, като се използват такива механизми за сигнализиране и въздействие като за заседания на законодателната комисия, лобиране, търгуване с гласове, преминаване от една парламентарна партия в друга, политически сделки. Съображенията за подобряване на ефективността на тези дейности обикновено не са основният мотив и рядко забележителен резултат от тези механизми.

За разлика от това, контролът при пазарния режим се осъществява изключително чрез поведението на потребителите и чрез конкуренцията на други производители, произвеждащи подобни или същите продукти. Контролът върху разходите и качеството се отразява директно върху пазарната продукция, тъй като потребителите обикновено могат да избират да купят по-малко или да изберат друг продукт заместител, а конкуриращите ги производители могат да разширят своя пазарен дял, като повишат производството, намалят цените и увеличат заместителите, от които потребителите могат да избират. Самият механизъм за сигнализиране и въздействие е по-директен, безпристрастен и очевидно по-ефективен.

От гледна точка на метода на ефективното ценовообразуване пазарният режим може често да се отклонява от строгите изисквания за ефективност на алокативния процес. Въпреки това, в резултат на комбинираното действие на фактори като обратната връзка с потребителите, сигнализирането и пазарната дисциплина и различните видове ефективност (динамична, технологична и Х - ефективност), тези отклонения ще бъдат неутрализирани. Естествено фирмите, опериращи при несъвършена конкуренция на пазара, както и тези, при които се наблюдават намаляващи производствени разходи, няма да определят цените си според пределните разходи. Въпреки това, относителните производствени разходи на тези фирми ще са ниски, кривата на разходите им с времето ще се измества надолу в отговор на пазарните стимули. Освен това качеството на техните продукти и склонността към иновации ще са впечатляващо високи в резултат на по-строгата дисциплина и силните стимули, генерирани от пазарния, в сравнение с непазарния, сектор.

За разлика от това, държавният сектор може да се опита да регулира или да измести алокативните несъвършенства на пазара, като се придържа по-близо до ефективния принцип на ценообразуване. Резултатът може да бъде разгледаната по-горе непазарна неефективност: раздути разходи, постоянно изместване нагоре на кривата на разходите, промени в качеството на продукта, насочени към задоволяване на професионалните и бюджетните предпочитания на производителите, а не на изискванията на потребителите и данъкоплатците.

На действието на пазарния механизъм за обратна връзка се дължи неценовата ефективност, свързана с пазарния сектор. Може би по същия начин отсъствието на този механизъм обяснява появата на непазарна неефективност(10).12

Неикономически измерения на сравнението

Трудностите при сравнението между пазарната и непазарната алтернатива се задълбочава още повече, ако освен критерия за ефективността се прибавят и някои други неикономически критерии за оценка. Разгледаният преди принцип на справедливото разпределение с неговите разнообразни и често пъти противоречащи си характеристики е илюзия за усложняването на сравненията със прибавянето на нови критерии. Някои ще твърдят например, че дори в случаите, когато пазарното решение е по-ефективно, непазарната (държавна) алтернатива е за предпочитане поради очакваната по-голяма справедливост.

Някои други оценъчни критерии, споменавани понякога в икономическата литература, са дори още по-малко податливи на количествена оценка от принципа на справедливото разпределение: (1) участие в избора - а именно в каква степен хората, които са засегнати, или вероятно ще бъдат засегнати, от направения избор между пазара и правителството, участват пряко или косвено в планирането и осъществяването на този избор; (2) отчетност - т.е. в каква степен резултатите от пазарния или непазарния избор могат да се подложат на щателна проверка и оценка по отношение на тяхната ефективност и приемливост(11).

Класически пример за участието на оценъчен критерий при избора между различните непазарни инструменти е традицията на градските събрания в Ню Ингланд, а на по-агрегирано равнище - популисткият, тежък като референдум, процес на балотаж в Калифорния. Критерият за отчетност, според приложението му за оценка на държавни или непазарни инструменти, зависи преди всичко от демократично избирателен процес. Народните представители и членовете на висшата изпълнителна власт се отчитат пред избирателите или пред поне пред 51 % от тях. На практика, разбира се, те се отчитат пред много по-малка част от електората. Обикновено значителна част - най-често болшинството - от избирателите остават пасивни по отношение на която и да е конкретна програма, инструмент или политика. Следователно отчетността се свежда до отговорност пред мнозинството в една подгрупа от целия електорат, която действително се интересува от дадена програма или проблем, но която често представлява една малка част от всички избиратели.

За разлика от това, в контекста на пазара участието в избори и отчетността зависят съответно от очакваното и действителното (демонстрирано) поведение на потребителите, които влияят върху появата, успеха или неуспеха на даден продукт на пазара чрез желанието си да предоставят средства за неговото поддържане. В контекста на пазара участието в развитието на продуктите зависи също и от богатството на потенциалните инвеститори, готови да вложат средства в конкретния проект. Производителят на пазарен продукт е отговорен най-вече пред покупателната сила на потребителите, а производителят на непазарна продукция е отговорен пред избирателната сила на заинтересованите и активните членове на електората. Отчетността в пазарния сектор може да се намали дотолкова, доколкото производителите упражняват монополна власт и по този начин ограничават избора на потребителите. Отчетността в непазарния сектор също може да се намали до степен, че изключването на правителствените агенции от отговорност да стане доминиращо. Така бюрото за преброяване на населението ще бъде по-малко отговорно в сравнение с пощенската служба.

В непазарния сектор участието и отчетността зависят съответно от мнението и изборните гласове на електората. В пазарния сектор върху тези два критерия въздействат съответно богатството на инвеститорите и покупките на потребителите. Политическите кампании и организиране са непазарни съответствия на стимулирането, маркетинга и рекламата в сферата на пазара.

Така сравнението между пазарната и непазарната алтернатива по отношение на критериите за участие в избора и отчетността е не само сложно, но и неубедително, тъй като отчетните единици - изборните гласове и покупателната сила - са несъизмерими. Това разсъждение показва, че сравненията според тези два критерия е може би по-подходящо в рамките на непазарния или държавен сектор, т.е. между отделните нива на управление - федерално, щатско и местно - отколкото между пазарната и непазарната алтернатива. Според критерия отчетност, по-високите равнища на управление (т.е. федерално и щатско) дават по-задоволителни резултати при извършване на социални трансфери и услуги - смятани по презумпция за непазарни дейности или функции, докато местното управление (общински, градски и окръжни управи) се справят по-успешно от висшите нива по отношение на критерия за участие. Т.е., с нарастване на правомощията, участието проявява тенденция към спад, докато оценката и ефективното влияние на обществото (отчетността) се подобряват(12).10

В непазарната сфера съпоставянето и изборът по отношение на различните нива на държавно управление при изпълнението на определени функции и упражняването на определени отговорности зависи до голяма степен от преобладаващото обществено отношение към тези равнища на управление тъкмо поради това, че критериите за учaстие и отчетност са доста неопределени. В тази връзка си заслужава да се отбележи, че допитването до общественото мнение, проведено от Консултативната комисия по междуведомствените връзки за периода 1972 - 1981 г., показва 30% спад сред анкетираните, които дават положителна оценка на федералното управление. В същото време броят на тези, които оценяват положително щатското и местното управление, нараства съответно с 39% и 27%.(13)11 През 1991 г. резултатите от проучване, проведено от организацията "Галъп" показват, че анкетираните, според които щатското и местното управление изразходват най-разумно средствата, събрани от данъци, са четири пъти повече от тези, според които федералното управление се справя по-добре. (14)

Въпреки че критериите за участие и отчетност изглеждат по-приложими при сравненията на резултатите между различните равнища от държавния сектор, отколкото при съпоставяне дейността на пазарните и непазарните институции, съществуват случаи, когато те са напълно приложими и в пазарния сектор. Един такъв пример е свързан с широко рекламираното въвеждане на нова, по-сладка напитка от компанията "Кока-Кола"., през 1985 г., като това бе част от продължилата дълго време конкуренция за пазарни дялове с "Пепси-Кола". Ефектът от новия вкус на класическата напитка беше учудващо силната и негативна реакция на пазарния сегмент от постоянни потребители на " Кока-Кола". Порой от писма и телефонни обаждания заля централата на "Кока-Кола" и принуди топмениджърите да променят своята стратегия. Те върнаха на пазара предишната формула на "Кока-Кола", като втори продукт, наречен "Коук Класик". Нещо повече, изтеглянето на напитката от търговската мрежа бе извършено доста преди да излязат обичайните показатели за продажби, пазарен дял и печалби. В много отношения този процес приличаше повече на механизма за "изразяване на мнението и гласуване", типичен за непазарния сектор, отколкото за характерния за пазара механизъм "богатството и покупките".

В действителност това беше случай, в който мениджмънтът на "Кока-Кола" бе оценен и се поучи от една значителна част от своите клиенти. Всъщност той бе по-отговорен, отколкото можеше да се очаква или отколкото самите мениджъри очакваха.

Този инцидент и последвалото връщане на пазара на установения продукт "Класик" е блестяща демонстрация на участието на потребителската публика и на отчетността на мениджърите пред нея в сферата на пазара. Пазарният аналог на непазарния механизъм за "изразяване на мнението и гласуването" тук се проявява като заплаха от страна на потребителите да купуват "Пепси-Кола"!

И в пазарния, и в непазарния контекст отчетността зависи от относително големи групи: в държавния сектор - гласоподавателите, и потребителите - в пазарния. Политическият процес, от който зависи отчетността на държавната сфера, обикновено обхваща не мнозинството от електората, а относително добре организирани обществени групи, които имат общи интереси. Тези групи са особено заинтересовани от регулативната дейност на държавна инстанция, от определени закони или непазарни услуги като здравеопазване, социални грижи и образование. При тези условия резултатите от тези непазарни производства се отчитат обикновено пред съответната заинтересована група, а не пред мнозинството от обществото като цяло.

В контекста на пазара производителите смятат, че трябва да са отговорни пред настоящите и потенциалните потребители на своите продукти. Но и в този случай особено заинтересовани и организирани групи или подгрупи - като тези, представлявани от Ралф Нейдър, и Комън Коз, или пък разрастването на потребителските организации през последните десетилетия - често упражняват влияние върху поведението на производителите, което е непропорционално на размера на самата подгрупа. Достъпът на такива подгрупи до средствата за масова информация винаги носи риск за производителите на конкурентните пазари: шумните реакции на макар и първоначално относително малки групи от потребителската публика могат да се предадат на значително по-големи групи и така да подкопаят пазарния дял и печалбите на производителите.

Отговорността пред отделните граждани в контекста на държавния сектор и пред отделните потребители в контекста на пазара обикновено е точно ограничена. Производителите на пазарна продукция се интересуват от индивида само (или по принцип) дотолкова, доколкото той може да е представител на по-голямо потребителско общество. По същия начин производителите на непазарна продукция се интересуват от отделния гражданин само дотолкова, доколкото неговите реакции са показателни за потенциалното отношение на по-големи групи гласоподаватели.

Следователно между отговорността на производителите на непазарна и на пазарна продукция има някои общи черти: в непазарните условия отговорността се проявява чрез политическия процес и поведението на гласоподавателите, а в условията на пазара - чрез процесите на конкурентния пазар и поведението на потребителите. Тези характеристики се отнасят до "отчетността на макроравнище", което означава отчетност в един по-широк смисъл на производителите и от двата сектора. Под "отчетност на микроравнище" се разбират отговорността и готовността на производителите да отговорят на реакциите, интересите и оплакванията на индивидуалния потребител и гражданин. Отговорността в този смисъл се измерва особено трудно и затова е трудно да се оцени. На микроравнище оценяващият трябва да разчита на личния си опит, сравнявайки готовността на държавните институции и бюрократични процеси да откликнат бързо и адекватно на интересите и оплакванията на хората, така както производителите на автомобили, самолети или безалкохолни напитки се съобразяват с предпочитанията и забележките на отделния потребител (например "Кока-Кола" в описания по-горе случай.)

1 Вж. например, Шерър (1970 г.), Мор (1959 г.), Хол и Вайс (1967 г.), Бейн (1956 г.) и Халди и Уиткъм (1967 г.)

2 В някои трудове по мениджмънт акцентът се поставя върху определени предимства - по-тесни контакти между мениджъри и работници, участие, комуникации, познаване на потребителя също толкова добре, колкото и предприятието, и "управление вън от кабинета". Тези предимства са по-трудно достижими при нарастване на мащаба. Вж например Питърс и Остин (1985).

3 Вж. Бейкън, Елтис (1976 г.) и Улф (1979 г.)

4 Вж. дискусията за организациите с идеална цел в четвърта кглава.

5 Вж. Осбър и Гелбър (1992 г.) и резюмето към приложение Б.

6 Вж. Борхердинг, Померен и Шнайдер (1982 г.) и следващата дискусия в седма глава.

7 Разбира се, съществуването и значението на тези източници на ефективност са добре познати в икономиката извън сферата на сравнителната статистика. Вж. например Шумпетер (1934 г.), Вайнтрауб (1949 г., 202-203, 406-407 с.), Либънстайн (1966 г.) и Никълсън (1972 г., 306-307 с.).

8 Разбира се, най-ярките примери са свързани с непазарните дейности с ниски цени или въобще без цени, които имат, ако не нулеви, то незначителни пределни разходи. Такива са образованието, пощенските услуги и, до известна степен, някои чисти обществени блага като отбранителните и космическите програми.

9 Вж. трета и четвърта глава.

10 Вж. трета глава

11 Разбира се, тези сигнали могат да бъдат отслабени, а механизмът на изпълнение - блокиран. Това е характерно за бившия Съветски съюз и Китай с изключение на динамично развиващи се и изградени на пазарен принцип крайбрежни икономически зони, където като планиран или непреднамерен резултат от централизирания контрол върху производството и заплатите при потребителските стоки преобладава пазарът на производителя.

12 Проучване на "Нюхаус" върху здравеопазването дава интересен пример за ефективността и силата на този механизъм. Цените и разходите в онази част от здравеопазването, където покритието на потребителските разходи от комбинирано осигуряване е по-високо (например болнично обслужване), нарастват по-бързо от цените и разходите на зъболекарските услуги и лекарствата, където комбинираното осигуряване е по-ниско. Осигуряването изолира производителите на болнични услуги от сигналите и механизма за въздействие на пазара, защото понижава стимулите на потребителите да търсят по-добро болнично обслужване. Вж. "Нюхаус" (1970 г.).

13 вж. Рос (1984 г., 12 -19 с.)

повече