|
1. Основният икономически избор
През 1977 г. Джон Кенет Галбрейт представя своята телевизионна поредица "Векът на несигурността". Две години по-късно последва нова телевизионна поредица - на Милтън Фридман - озаглавена " Свобода на избора", чиято цел беше да опонира на поредицата на Галбрейт, макар че подобно на някои избирателни компании опонентът не беше изрично споменат. На основа на записите от тези предавания и Галбрейт (1977 г.), и Фридман (Фридман и Фридман, 1980 г.) издадоха книги, които се превърнаха в бестселъри, като по този начин показаха, че икономическото поведение на хората може да бъде еднакво дори когато възгледите им за икономическа политика се различават. "Векът на несигурността" и "Свободата на избора" третират една и съща тема - пазарната икономика: как възниква и се развива, как функционира и какви са нейните предимства и недостатъци. Въз основа на направения анализ и в двете книги се извеждат изводите за икономическата политика във връзка с основния икономически избор - този между свободния пазар и държавата като доминиращ регулатор на икономическа активност. С това се изчерпва сходството в идеите на двамата опоненти. В духа на традицията на Маркс и Шумпетер Галбрейт напълно признава постиженията на пазара, но отъждестява неговата еволюция и узряване с макроикономическата нестабилност ("несигурност"), микроикономическата неефестивност и социалната нестабилност. Въпреки че споделя възгледите на Шумпетер и Маркс за забележителните икономически и технологични постижения на капитализма и пазара, неговата оценка за ефективността -10- и справедливостта на системата се различава съществено от тази на Шумпетер (1934 г.) и се доближава до тази на Маркс. За преодоляване на недостатъците на пазара Галбрейт и "Векът на несигурността" разглеждат държавната политика и намеса като основни за постигане на икономическа стабилност, ефективност и по-добра социална справедливост. В традицията на "Богатството на народите" на Адам Смит, Фридман вижда същностните характеристики на пазарната система много по-различно от Галбрейт. Според него една свободно функционираща пазарна икономика води до икономически и технологически прогрес, до ефективно използване на ресурсите, растящ жизнен стандарт, който с известни изключения се разпределя с разумна справедливост(1) , и до общество, характеризиващо се със социална мобилност и политическа свобода. Според Фридман и "Свобода на избора" намесата на държавата извън минимално необходимите й ("обществено полезни") функции (като отбрана и обществения ред, но не и пощенските услуги) деформира ефективното използване на ресурсите, спъва икономическия прогрес и ограничава социалната мобилност, а оттам и политическата свобода. Какво обяснява коренно противоположните възгледи на двамата ерудирани специалисти за пазара и държавата? Пропазарният възглед, споделян от Фридман, се основава на идеализиран модел на съвършено конкурентния пазар, който се се стреми към равновесие при пълна заетост в икономиката като цяло (макроикономиката) и ефективно използване на ресурсите от фирмите и индивидите (микроикономиката). Това схващане се основава на опита от миналия век на пазарните икономики на индустриализирания Запад и Япония, на опита от 70-те и 80-те години на пазарно ориентираните икономики на "новите индустриални държави" като Хонконг, Малайзия, Сингапур, Южна Корея и Тайван и на неотдавнашния ускорен преход към пазарна икономика в Тайланд и Индонезия. Отрицателното отношение на Фридман към държавната намеса се базира и на безбройнаите анекдотични ситуации за присъщата неспособност на големите държавни органицазии от която и да е сфера (пощи, агенции за социално подпомагане, отбрана и национализирани отрасли) да се справят със своите задължения. Становището му се подкрепя и от трайно незадоволителните резултати в повечето страни от Третия свят, където -11- държавната намеса е особено активна, както и от рухването и разпадането на централнопланираните командно-административни икономики на бившия Съветски съюз, Източна Германия и Източна Европа в края ва 80-те години. От друга страна, продържавният възглед, преставен от Галбрейт и "Векът на несигурността", се основава на идеализирания модел на едно компетентно, ефективно и хуманно правителство, способно да открива недостатъците на пазара и да ги преодолява, да постига националните цели с демонстративни средства в съответствие с теоритичните изисквания на икономикката на благоденствието, разработени от И. М. Д. Литъл, Ричард Масгрейв и други специалисти, и с теорията за оптималното икономическо планиране, развита от Оскар Ланге и Аба Лърнър. Този възглед се подкрепя от емпиричните данни за общо благоприятните резултати от икономическото развитие на скандинавските страни и Холандия в периода след Втората световна война (поне до края на 70-те години, когато икономическите тенденции стават по-неблагоприятни), от отделни случаи на ефективно функциониране на държавните органи, като например изграждането на европейската железепътна система и забележителните резултати на продължителния японски следвоенен растеж, приписани на целенасоченото ръководство на държавната политика (опитът на Япония се цитира в подкрепа и на двете становища!). Както при Фридман, отрицателното отношение на Галбрейт към пазара се подкрепя от анекдоти за такива негативни странични въздействия на пазара като замърсяването на въздуха, шума от летищата, рекламните афиши и често ниското качество на комерсиализираната телевизия. Забележителното е, че антипазарното становище на Галбрейт се подкрепя от формалната теория за пазарните дефекти, която също съставлява ядрото на икономиката на благоденствието. Тази теория се спира на възможните недостатъци на пазара, когато става въпрос за обществени блага, външни ефекти, икономии от мащаба, различните пазарни "несъвършенства" и възможната социална несправедливост, съпровождаща във всички страни понякога, а в някои - през цялото време - дори и добрите резултати от ефективното функциониране на пазарите(2) . От своя страна икономиката на благоденствието осигурява правила и ръководни принципи за държавната намеса за преодоляването, или най-малкото за смекчаването, -12- на тези недостатъци на пазара. Продържавният възглед получи теоретична подкрепа и в по-новите трудове на Пол Кругман и други икономисти относно потенцалните външни ефекти, свързани с "критичните" технологии и с финансирането от държавата на научно-изследователска и развойна дейност за тяхното усъвършенстване. За разлика от него, антидържавният възглед на Фридман не можа да намери същата подкрепа в официална теория за неуспеха на непазарната икономика. Такава теория не съществува. Така при сравнение на източниците и доказателствана, подкрепящи пропазарния /антиправителствен възглед на Фридман и продържавната/антипазарна позиция, споделяне от Галбрейт, се появява една интересна асиметричност. На фигура 1.1 тя е представена със защрихован правоъгълник. С други думи аргументите, подкрепящи двете позиции, не са балансирани, тъй като не съществува изчерпателна теория за недостатъците на държавата ("непазарните дефекти"), която да противопостави на съществуващата теория за недостатъците на пазарната икономика. Ако все пак признаем, че отсъствието на подходяща теория е важен факт, си струва да си припомним мисълта на Джон Мейнард Кейнс: "Практичните хора, които вярват, че са напълно неподвластни на каквито и да било интелектуални влияния, обикновено робуват на някой отдавна забравен икономист. Силата на твърдо отстояваните интереси е силно преувеличена в сравнение с постепенното присвояване на идеи." (Кейнс, 1936 г.) Една по-пълно разработена теория на недостатъците на държавното регулиране би спомогнала за установяване на по-добро равновесие в схемата на фиг.1.1 и същевременно би насочила по-добре държавната политика. Настоящата книга има за цел да даде своя принос в разработването на такава теория и да покаже как тя може да се приложи при съпоставане на непазарната и пазарната алтернатива, като по този начин, надявам се, допринесе за намиране на по-добри варианти или съчетания между тях. Важен елемент за тази изчерпателна теория на непазарните дефекти може да се намери в теорията на обществения избор(3) . Тя подчертава, че важен фактор за развитието на непазарните процеси е личният интерес на политиците и членовете на административния апарат. Въпреки това, теорията на обществения избор не -13- е достатъчна за разработването на една завършена теория за непазарните дефекти. Например, тя не обяснява задоволително типичния модел на изключителност (монопол) в осъществяването на непазарните дефекти, високата степен на несигурност около технологиите за производство на непазарни прдукти и периодичността на възникващите или очаквани външни ефекти в резултат на тези продукти. При това тя не отчита ролята на организационната инерция, традицията и стандартните рутинни операции като фактори за непазарните дефекти. Влиянието на тези фактори вероятно е много по-силно в организации, изолирани от пазара, отколкото в такива (т.е. фирми), подчиняващи се на неговата дисциплина. Теорията трябва да обхваща непазарния сектор като цяло, като включи по-широк кръг от дейности и производства, попадащи в него, а не само обществения (правителствения) сектор. Въпреки, че държавата е най-големият участник в този сектор, останалите участници (фондации, университети и държавни болници) са също многобройни, големи по размер и непрекъснато се разрастват. Тяхното поведение и слабостите трябва да се включат в една всеобхватна теория за непазарните дефекти, която да разясни приликите и разликите между непазарния и пазарния сектор. Сама по себе си теорията за обществения избор е твърде ограничена, за да обхване изцяло този сектор(4) . Австрийската икономическа теория и в частност теорията на Фридрих фон Хайек и Лудвиг фон Мизес съставлява важен елемент в разработването на всеобхватна теория за непазарните дефекти. В -14- центъра на вниманието те поставят пазарната конкуренция и ценовия механизъм като "процедера" за генериране на информация, а така също и стимулите, идващи от частната собственост, при мотивирането на тази процедура. По този начин Хайек и Мизес поддържат твърдението, че държавният (непазарният) сектор не притежава такива съществени предимства, като пазара(5) . Забележителният труд на Оливър Уилямсън върху "икономическата теория за транзакционните разходи" също представлява ценен материал за разработването на теорията за непазарните дефекти. В действителност недостатъците както на пазара, така и на държавата могат да се разгледат като резултат от конкретните характеристики на транзакционните разходи и тежестите, свързани с избора на съответната алтернатива между правителството и пазара като "управленски структури" за организация на икономическата дейност. Спорът между Фридман и Галбрейт отразява основния въпрос, стоящ пред съвременните икономически системи: каква трябва да бъде ролята на държавата и на пазара във функционирането на икономическата система? И кои са онези принципи и съображения, от които да се ръководим при вземането на решение? Още повече, че то не трябва да се схваща като избор между две взаимно изключващи се системи - на относително съвършени правителства и несъвършени пазари (според схващанията на Галбрейт) и на относително съвършени пазари и несъвършени правителства (според Фридман). Изборът в действителност е между относително несъвършени правителства и несъвършени пазари и различните комбинации от двете. Основният икономически избор се отнася до степента, в която пазарът или правителството - всеки със своите недостатъци - трябва да определят насочването, използването и разпределението на ресурсите в икономиката. Този основен въпрос господства в политиката и икономиката на САЩ. Идеологическите, но също и същностни, емоционални и рационални различия по този въпрос са разграничителната линия между Републиканската и Демократическата партия. Въпросът "правителство или пазар" по традиция разделя и пропазарно настроените финансовите и делови среди, и продържавно ориентираните журналистически и академични кръгове. Тези граници често се размиват поради желанието на противниците и от двете страни да приспособят принципите си към по-непосредствените си и -15- практически лични интереси. Така американските финансови и делови среди, които обикновено възхваляват добродетелите на пазара, подкрепяйки по този начин Републиканската партия, са често в челните редици на лобистки действия в полза на протекционализма на националния пазар срещу конкурентния внос, произведен от евтина работна ръка в чужбина. По същия начин академичните и журналистически среди, които по принцип подчертават предимствата на държавната намеса и подкрепа и които обикновено поддържат Демократическата партия, стават свръхчувствителни, ако тя налага норми и стандарти, засягащи собствените им сфери на дейност. Тези среди например често настояват за държавна помощ за образованието, но се противопоставят на опитите тя да се обвърже с изпълнението на стандарти и критерии, установени и оценявани от правителството. Милтън Фридман много уместно коментира добре познатото подчинение на принципите на личните интереси при наблюденията си как защитниците на пропазарния възглед от сферата на промишлеността подкрепят свободното функциониране на пазара по отношение на другите отрасли, докато в същото време търсят помощ от държавата за своя собствен отрасъл. От друга страна, академичните среди, поддържащи възгледа за регулирания от държавата пазар, настояват да бъде освободена от държавни ограничения собствената им сфера на дейност, но одобряват толерантната държавна намеса в други сфери. Въпросът за основния избор между правителството и пазара намира проявление вече не дотам новия "нов федерализъм" - термин, изобретен от Уолтър Хелър от администрацията на Кенеди, получил по-късно нов живот, макар и може би не за дълго, при управлението на Рейгън през 1981 г. Новият федерализъм преразглежда ролята и отговорностите на федералните, държавните и местните органи на управление, а така също на обществения и частения сектор. В по-широк смисъл това засяга основния избор между държавната намеса и пазара. Възможното прехвърляне на отговорност, което е залегнало в идеята на новия федерализъм, води по-нататък до заключението, че прехвърлените задължения на по-ниско ниво на управление могат вместо това или впоследствие да се възложат на пазара или на организации, които нямат нито държавен, нито пазарен характер(6) . Например фондациите -16- с идеална цел могат да поемат преквалификацията на работната ръка или да се заемат, като алтернатива на държавните програми, с различни форми на социални грижи, спонсорирани от частни дарения. Този кардинален въпрос стои не само пред Съединените щати. Той оказва също така влияние върху Западна Европа, Третия свят, върху остатъците от Втория (комунистически) свят (особено Китай) и върху страните от Източна Европа и бившия Съветски съюз, които се стремят да заменят централнопланираните, командноадминистративни системи с пазарно ориентирани сектори. През последните три десетилетия в Западна Европа и Япония се наблюдава непрекъснато нарастване на ролята на държавата и съответно отслабване на тази на пазара. Например през периода 1960 - 1989 г. делът на държавните разходи в брутния вътрешен продукт на страните от ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) нараства от 28% на 42% (ако се прибавят и така наречените извънбюджетни разходи, делът им за 1989 г. ще надхвърли 50%). В същото време, делът на бюджетните разходи в БВП на САЩ възлиза съответно на 27% и 36%(7) . За актуалността на този въпрос може да се съди и от нарастващите условия на френските коалиционни консервативно-социалистически правителства да денационализират държавните банки и отрасли на промишлеността, да дадат възможност на частните телевизионни станции да конкурират държавната телевизия и да търсят пазарни стандарти за определяне размера на работната заплата в промишлеността. По същия начин консервативните правителства във Великобритания полагат неимоверни усилия да денационализират държавните отрасли и да ограничат влиянието на държавата като доминиращ фактор за разпределение на ресурсите в икономиката. В Германия в процеса на обединяване на източните и западните провинции от 1990 г. държавната политика и ресурси са насочени към възстановяването на ролята на пазара и към приватизацията или ликвидацията на цялата държавна промишленост. Дори в Китай, където според официално господстващата идеология въпросът за разпределението на ресурсите би трябвало да се разреши по-скоро в полза на централизираните решения и държавното планиране, а не на пазара и цените, икономическата реформа е целенасочен ход в обратна посока: към децентрализация -17- на вземането на икономически решения чрез пазарни цени и конкуренция в селското стопанство, в сектора на малките предприятия за хранителни стоки и особено в пазарноориентираните "специални икономически зони". От друга страна, моделът на централизирано разпределение на ресурсите преобладава в по-големите по размер производствени и инфраструктурни сектори. Въпреки очевидната децентрализация селското стопанство на Китай се влияе силно от правителствената политика на субсидии и контрол върху цените. Страните на Източна Европа, Русия, Украйна и други републики на бившия СССР също осъществяват преход от централно планираната, централизирана система на управление на икономиката към пазарно стопанство. Постигнатият прогрес и перспективите при създаването на основните елементи на ефективно функциониращия пазар, а именно - макроикономическата стабилизация, освобождаването на цените и заплатите, приватизацията и демонополизацията, както и конвертируемостта на националните валути - се различават съществено в тези страни. Но всички те се стремят да достигнат нов баланс между пазара и държавата, в които определящата роля на пазара ще се засилва. Пред същия основен избор на икономическа политика са поставени и много други страни, които за удобство, макар и неточно, наричаме Трети свят. Терминът е неточен, защото този свят не е еднороден, а се състои от голям брой разнородни групи от държави, които се различават много повече помежду си, отколкото страните от другите групи. Въпреки различията, по-голямата част от развиващите се страни вече са разрешили въпроса с разпределението на ресурсите в полза на правителствения контрол при вземането на най-важните решения. Изключение правят сравнително малък брой държави от Третия свят като Хонконг, Малайзия, Сингапур, Южна Корея, Тайван и Турция. Въпреки временните си неуспехи (дължащи се отчасти на случайни промени в условията на търговия, цените на петрола на международния пазар и влошаване на условията на международните капиталови пазари), тези новиндустриализирани страни са, общо взето, единствените успешни случаи на продължителен икономически растеж в страните от Третия свят. Техният успех се характеризира с относително по-изявената роля, която са играли пазарните цени и конкуренцията, -18- особено на международните експортни пазари, при решаването на въпроса за основния икономически избор на икономическа политика. От края на осемдесетте и началото на деведесетте години няколко други развиващи се страни - най-вече Мексико, Индонезия и Тайланд - се развиват енергично в същата посока. Филипините обаче, поради редица специфични причини, отчетливо се открояват на фона на тази картина: въпреки относително активната роля на пазара и ценовата конкуренция, икономическите резултати на Филипините през последните три десетилетия са печални. В по-голямата част от останалите около 140 страни от Третия свят продължава да се наблюдава силна политически мотивирана склонност към дирижиране на икономическата активност, което се дължи главно на историческата връзка между социализма и националистическите антиколониални движения в тези страни. Доминиращата роля на държавата в икономиките им се стимулира и от облагите, които тя носи на приближените или евентуално домогналите се до властта хора. Значението на този фактор започва да намалява през последните години в резултат на натрупалите се доказателства за отчайващите икономически резултати на централнопланираните и административнокомандни икономики в Куба, Виетнам, Източна Европа и бившия Съветски съюз. Въпреки това, там където това наследство все още съществува, то силно влияе върху процеса на вземане на решения относно основния икономически избор в полза на по-скоро централизираното, а не чрез пазара разпределение на ресурсите и в полза по-скоро на "теологичните" или " справедливите", или още "определените от държавата страни", отколкото на пазарните(8)8. Проблемът би бил по-лесен, ако трябваше да се избира между съвършен пазар и несъвършено правителство или между съвършено държавно регулиране и несъвършен пазар. Всъщност, както бе вече отбелязано, действителният избор съдържа в себе си компромис между несъвършения пазар и несъвършеното правителство. Тази книга се стреми да хвърли светлина върху този избор - избор, ако не между две злини, то поне между два варианта, които имат своите недостатъци. По-точно, целта на автора е да развие една теория за непазарните дефекти, за да могат да се анализират с подобаваща яснота и да се предвиждат с отчетност, близка до тази, с която се анализират несъвършените постижения на свободния пазар. -19- При разглеждане на основния икономически избор трябва да вземем под внимание всички ефекти, свързани с всеки от възможните варианти, а не само недостатъците на всеки от тях(9). Необходимо е да разбираме предвидимите в една или друга степен недостатъци на държавната намеса не по-зле от тези на пазара. В това отношение политиката е изпреварила икономиката. Повтарящите се изборни победи на консервативните правителства в САЩ, Великобритания и Германия през последното десетилетие отразяват широко разпространената реакция на политиците срещу свръхактивната намеса на държавата в икономиката, въпреки че съществуват известни доказателства за това, че през 90-те години политическото махало може да промени посоката си на движение. Така или иначе, тази реакция се дължи повече на емоции и разочарования, отколкото на анализи и вникване в същността на проблемите. Това не означава, че анализът е по-важен от чувствата при определяне на обществената политика, и според мен наистина си заслужава да се постигне по-добър баланс между тях. С развитието на процеса официалната икономическа теория може да догони политическите реалности. Относително по-силният акцент, който настоящата книга поставя върху непазарните дефекти, се дължи на създалото се у мен убеждение, че съвременната икономическа теория и политика, защитавани от много икономисти, политолози и учени от други клонове на обществените науки, отделят повече внимание на анализа на недостатъците на пазара и по-малко на държавната намеса. Възстановяването на равновесието изисква ново неравновесие (11). Фактът, че наблягам повече на непазарните дефекти, не означава, че те са по-шокиращи от тези на пазара. Акцентът произтича по-скоро от убеждението ми, че те не са така добре анализирани в икономическата литература от логическа и формална гледна точка, както са разгледани дефектите на пазара. Поради това приведените по-нататък в книгата примери за пазарните дефекти са целенасочено използвани само за сравнение с по-подробно развития тук проблем за непазарните дефекти. Дефектите на пазара са добре познати, защото за разлика от непазарните дефекти са разработени подоробно в много научни трудове. Затова не се стремя да ги разгледам еднакво задълбочено, а съвсем целенасочено се съсредоточавам върху непазарните дефекти. -20- След това въведение в мотивите за написването на настоящата книга, втора глава прави преглед на съществените теории за дефектите на пазара и обобщава познатите ни обяснения защо резултатите от пазара не отговярят на очакванията за ефективност и справедливо разпределение и защо обществените представи за тези недостатъци могат да изопачат реалността. Третата глава започва с описанието на теорията за непазарните дефекти, като разкрива същностните характеристики на търсенето и предлагането на държавни функции (т.е. непазарния сектор), които обясняват вероятното отклонение на резултатите от функционирането на непазарния сектор от нормите на ефективността и справедливото разпределение. Необходимо е да се направят някои разяснения относно възприетия в трета и четвърта глава метод. Той представлява еклектическо и индуктивно съчетание на анекдоти, данни и емпиричен опит, от една страна, и обобщения и теория, от друга. От техническа гледна точка са цитирани примери за държавна намеса с цел да се покаже възможното развитие на няколко показатели за дейността на непазарния сектор. Например изключителността, т.е. монополът, който често се свързва с предлагането в непазарния сектор, вероятно би довела до изкуствено завишени или излишни разходи, които представляват един от непазарните дефекти. В четвърта глава описанието на непазарните дефекти продължава с тяхната класификация, която е подобна на тази на дефектите на пазара, изложена във втора глава. В същата глава се разглеждат възможните рискове за организациите с идеална цел (ОИЦ), произтичащи от дефектите на пазара и държавната намеса, предполагайки, че те обикновено са по-предразположени към непазарните дефекти, отколкото са пазарните организации. Пета глава, посветена на приложния анализ, разглежда по какъв начин може да се използва теорията за непазарните дефекти при формирането, анализа и оценката на алтернативна икономическа политика. Приложният анализ си поставя две цели: първо, избор между различни алтернативи на икономическа политика на основата на тяхната предразположеност към непазарните дефекти или преформулирането им по такъв начин, че да се намали вероятността от техния провал, и, второ, вграждането в избрания модел на най-подходящите средства за избягване или ограничаване на -21- произтичащите от този избор недостатъци. Така пета глава се занимава не толкова с въпроси като "защо" и "какво", а по-скоро с това "по какъв начин", т.е. как да се приложат теорията и класификацията на непазарните дефекти при формулирането на по-добра правителствена политика и при сравнението на нейните предиимства и недостатъци с тези на пазарноориентираните решения. В шеста и седма глава акцентът е поставен съответно върху теоретичните и практическите аспекти на сравнението между пазарната и непазарната алтернатива. По отношение на ефективността шеста глава допълва критерия за алокативната ефективност с критериите за динамичната, технологичната и Х - ефективността, които са важни елементи при сравнението и избора на пазарния или непазарния вариант. Шеста глава разглежда усложняването на сравненията, поизтичащи от въвеждането и на други важни неикономически измерения и критерии, в това число справедливост, участие и отчетност. Разглеждат се също и неотдавнашни проучвания на общественото мнение по отношение на ефективността при различните равнища на държавна намеса. Вниманието в седма глава е фокусирано върху двата различни емпирични подхода при сравнение на ефективността между пазарните и непазарните системи: първо - ефективността на микроравнище, изразена чрез относителните разходи за доставка на еднородни единици от даден продукт или услуга от частни, пазарноориентирани фирми, или държавни организации, и, второ - на макроравнище, чрез въздействието върху реалните темпове на икономически растеж на относителните размери на пазарния и държавния (непазарния ) сектор в различните страни. Сравнения на ефективността на микроравнище разглеждат предишните изследвания на относителните резултати на държавния и частния сектор при осигуряване на медицинско обслужване, комунални и други обществени услуги. Сравненията на макроравнище обобщавят някои практически примери за връзката между размера на държавния сектор и икономическите постижения на развитите и на по-слабо развитите държави. В осма глава се представят обобщения и изводи от гореизложената дискусия, като се предлагат насоки за избор между пазара и държавната намеса, разискват се някои мерки, чрез които държавата може да допренесе за по-добро функциониране на пазара, а -22- пазарните сили да бъдат използвани за подобряване действията на държавата. Обръща се внимание на нейнията роля при трансформирането на командноадминистративните системи в модели на пазарната икономика и накрая се изказват някои съображения относно дилемите, свързани съответно с пазарните и непазарните икономически системи. Бележки: (1) Разбира се, преценката за справедливост предполага предварително избран, подходящ за целта критерий. Това, което е справедливо според някои стандарти, е несправедливо според други (вж. Дискусията върху справедливостта в четвърта глава). Излишно е да се споменава, че фридман и Галбрейт се различават значително в представите си за това кое е справедливо. (2) Вж. Втора глава, където теорията за недостатъците на пазара е описана по-подробно. (3) Вж. Бюкакън (1969 г.), Бюкакън и Тълок (1962 г.), Нисканен (1971 г.) и Форте и Пийкок (1985 г.) (4) вж. Трета и четвърта глава за по-подробна трактовка на теорията на недостатъците на държавното регулеране. (5) Вж най-вече Фридрих фон Хайек (1984 г.). За по - пълен анализ на приноса на " австрийската школа" при сравняване на пазара и държавната намеса вж ДеБоу (1991 г.). (6) Трябва да се отбележи, че старата (от 60-те години) и новата (от 80-те години) версия на новия федерализъм се отличават по един съществен въпрос: предишната е по.склонна да се прехвърлят определени федерални управленски функции на местно и държавно ниво, докато новаат е по-склонна да ги възложи на пазара и на по-ниските етажи на управление на държавния сектор. (7) Вж организаця за икономическо сътрудничество и развитие (1991 г.). (8) вж. Бауер (1984 г.) (9) Тази цел е напълно в съответствие с класическата статия на Коз (1960 г., стр. 17 и следващите 42 - 44) (11) Общата оринтация на сравненията между пазара и държавната намеса е подобна на становището на К. Е. Линдбломо, изложено в " Политиката и пазарът " (1977 г.), макар че той поставя по - различен акцент върху недостатъците на държавния сектор (т.е непазарните дефекти) в сравнение с Линдблом. |