Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава дванадесета: ПРЕДГОВОР

43

Масовите движения черпят своята енергия от склонността на привържениците си към единни действия и саможертва. Когато ние приписваме успеха на едно движение на неговата вяра, умение, пропаганда, ръководство, твърдост, жестокост и пр., ние само изброяваме средствата, с които се постига единство и се насажда готовност за саможертва. Природата на масовите движения може да бъде разбрана само ако се приеме, че главната им грижа е да стимулират, усъвършенстват и поддържат механизма за единни действия и саможертва. Да се разбере как се създава такъв механизъм означава да се схване вътрешната логика на най-характерните подходи и действия на успешните масови движения. С малки изключения (1) всяка група или организация, която по една или друга причина се опитва да създаде и поддържа монолитно единство и постоянна готовност за саможертва, демонстрира характерните черти (и възвишени, и ниски) на едно масово движение. От друга страна, всяко масово движение неминуемо ще изгуби много от това, което го отличава от другите организации, ако отслаби колективната си спойка и започне да приема личния интерес като допустим мотив за действие. В мирни времена една демократична нация представлява институционализирана асоциация на повече или по-малко свободни индивиди. По време на криза обаче, когато съществуването на нацията е застрашено и тя се опитва да засили единството и готовността на своите хора за саможертва, тя почти винаги придобива до известна степен характера на масово движение. Същото се отнася и до религиозните и революционните организации: дали те ще се превърнат в масови движения или не, зависи не толкова от тяхната доктрина и програма, колкото от грижите, които те полагат за укрепване на единството и готовността за саможертва.

Важно е да се отбележи, че при силно фрустрираните склонността към единство и саможертва възниква спонтанно. Следователно бихме могли да разгадаем донякъде природата на тези склонности и да разберем методите за съзнателното им насаждане, ако проследим тяхното спонтанно възникване у фрустрирания човек. Какво измъчва фрустрирания човек? Това е съзнанието за непоправимо опропастената му личност. Основното му желание е да избяга от себе си и това желание се демонстрира чрез склонността към единство и саможертва. Отвращението от собствената жалка личност и стремежът тя да бъде забравена, маскирана, захвърлена и изгубена, водят както до готовността му за саможертва, така и до желанието му да се отърве от нежеланото Аз, като разтвори индивидуалността си в едно единно колективно цяло. Нещо повече, отчуждаването от собственото Аз обикновено се придружава с поток от разнообразни, неочаквани и на пръв поглед несвързани помежду си нагласи и импулсивни реакции, които при един по-внимателен анализ се оказват съществени елементи от процеса на унификация и себеотричане. С други думи, фрустрацията не само поражда стремежа към единство и готовността за саможертва, но и създава механизъм за тяхната реализация. Такива разнообразни явления като отрицателното отношение към настоящето, лекотата, с която се вживяват в измислени роли, склонността към омраза, готовността за подражание и имитиране, лековерието, отзивчивостта към опитите да се направи невъзможното и ред други неща, с които е натъпкано съзнанието на свръхфрустрираните, както ще видим, са сплотяващи и унифициращи фактори и суфльори на безразсъдството.

В параграфи 44 - 103 е направен опит да се докаже, че когато се заемаме да насаждаме в хората готовност за единство и саможертва, ние правим всичко възможно, независимо дали съзнаваме това или не, за да предизвикаме и поощрим отчуждаването от собственото им Аз, стремим се да събудим и развием в тях много от онези нагласи и реакции, които съпътстват спонтанното отчуждаване на фрустрирания човек от собственото му Аз. Накратко казано, ще се опитаме да покажем, че методите и похватите на активните масови движения се състоят главно в насаждането и култивирането на склонности и реакции, присъщи на фрустрираното съзнание.

Предполагаме, че читателят ще оспори много от казаното в тази част на книгата. Той може да реши, че много от нещата са преувеличени, а други - пренебрегнати. Но това не е авторитетен учебник, а книга с размисли. Затова тя не отбягва несъвършената, непълната истина, ако подсказва нов подход и помага да се формулират нови проблеми. "За да илюстрираш един принцип, казва Бейджхот, трябва много да преувеличиш и много да пропуснеш."

Способността за обединени действия и готовността за саможертва почти винаги вървят ръка за ръка. Когато чуем за някоя група, че има презрително отношение към смъртта, обикновено имаме основание да заключим, че тази група е тясно сплотена и единна(2). От друга страна, когато срещнем член на сплотена група, по всяка вероятност ще установим, че той е презрял смъртта. И единодействието, и саможертвата изискват да пренебрегнеш собственото Аз. За да стане част от единното цяло, човек трябва да се откаже от много неща - от неприкосновеността на личния си живот, от индивидуалната си преценка, а често пъти и от личната си собственост. Да приучиш човек на единодействие означава да го подготвиш за себеотричане. От друга страна, човек, който е отрекъл собственото си Аз, се освобождава от твърдата черупка, отделяща го от другите и по този начин става годен за асимилиране. Следователно, всеки фактор на единството стимулира саможертвата и обратно. Независимо от това в следващите раздели за удобство е направено разделение. Но двойствената функция на всеки фактор винаги се има предвид.

Добре е тук да очертаем плана, следван в параграфи 44 - 63, които са посветени на темата за саможертвата.

Методите за насърчаване готовността да се бориш и умреш се състоят в това, да отделиш индивида от неговото пълнокръвно Аз - да не му позволяваш да бъде самия себе си. Това може да бъде постигнато като напълно го асимилираш в единното колективно цяло - параграфи 44 - 46; като го дариш с едно въображаемо Аз (или внушена вяра) - параграф 47; като внедриш у него отрицателно отношение към настоящето и приковеш интереса му към бъдещи неща, които "още" ги няма - параграфи 48-55; като поставиш между него и действителността един непроницаем за фактите екран (доктрината) - параграфи 56-59; като предотвратиш чрез инжектиране на страсти постигането на устойчиво равновесие между индивида и собствената му личност (фанатизмът) - параграфи 60-63.

(1) Виж параграф 64.

(2) "При североамериканските индианци чувството за единство е най-силно при онези от тях, които са най-войнствено настроени" - W.G. Summer, War and Other Essays (New Haven: Yale University Press, 1911), p. 15.