5. Ако не са ограничавани от конституционни правила, законодателите биха гласували за бюджетни дефицити, които често са във вреда на националната икономика.

Когато разходите на дадено правителство надхвърлят приходите, се появява бюджетен дефицит. През 1992 година федералният бюджетен дефицит на САЩ е бил 295 милиарда долара. Правителствата обикновено емитират облигации, за да фианасират бюджетните дефицити. Към края на 1992 година американското Министерство на финансиите е било пуснало в обръщение облигации на стойност 4.1 трилиона долара. Тези неиздължени суми често се наричат национален дълг. Когато правителството поддържа бюджетен дефицит, нараства и този дълг. Бюджетният дефицит се е превърнал в начин на съществуване за съвременните правителства. През 70те и 80те правителствата на всички основни индустриални държави са поддържали бюджетни дефицити. Естествено това е довело до нарастване на националните дългове. Както показва графика 5 нетният национален дълг на САЩ се е увеличавал като относител дял от Брутния Вътрешен Продукт от 1973г. насам. Първоизточникът на дефицитите не е загадка. Законодателите обичат да изразходват пари за програми, от които техните избиратели ще останат доволни. От друга страна избягват да налагат данъци, тъй като те обременяват твърде явно обикновените граждани. Дългът е алтернатива на данъците - той отлага обслужването на текущите разходи на правителството за бъдещи периоди. Какво е влиянието на финансирането на дълга върху икономиката? Вредят ли дефицитите на на бъдещите поколения? Някои защитават тезата, че финансирането на дълга ни позволява да пируваме днес като изпращаме сметките на нашите внуци. Явно това виждане преувеличава нещата. Възможността чрез дълга разходите на правителството да се обслужват в бъдещи периоди е ограничена. По-голямата част от американския дълг е вътрешен, т.е. към граждани на САЩ. Американците ще трябва да плащат по-високи данъци, за да посрещнат лихвите по националния дълг. В същото време по-голямата част от лихвите ще бъдат изплатени на американци. По този начин, в случай, че дългът е вътрешен, нашите деца и внуци едновременно ще плащат данъци за обслужване на дълга и ще получават лихвите.

Когато наличните ресурси се използват за създаване на правителствени услуги, тези ресурси няма да е възможно да се използват за други неща. Това ще е в сила независимо от това дали правителството финансира тези услуги чрез данъци или чрез натрупване на дълг. Например, когато правителството строи магистрала, то отнема на частния сектор суровини, които би могло да се използват за нещо друго. Производството на стоки за частно потребление и инвестиции временно ще спадне в резултат на използването на суровини от правителството. Този резултат не може да бъде отложен за някакъв бъдещ период чрез дългово финансиране. Означава ли това, че не е много разумно да да се притесняваме за отрицателния ефект на дефицитите за бъдещите поколения? Не е задължително. Дълговото финансиране влияе на бъдещите поколения основно чрез потенциалното си въздействие върху спестяванията и натрупването на капитал. Ако нашите съвременници оставят множество фабрики, машини, домове, знания и други производствени активи на своите деца, производсвения потенциал на следващто поколение ще е висок. Обратното, ако по-малко производствени активи (и повече държавни облигации) се предават на следващото поколение, производсвените му възможности логично ще се снижат. По този начин правилната оценка за влиянието на правителствения дълг върху бъдните поколения изисква да се има в предвид и натрупването на капиталови средства. Повечето икономисти считат, че правителствените заеми с цел финансиране на дефицити водят към повишаване на лихвените проценти. Тези по-високи лихвени проценти на свой ред ще снижат частната инвестиционна активност. Ако правителството инвестира заетите средства, това ще спомогне инвестиционната активност като цяло да не се понижи. Но най-често това не се случва. Повечето държавни разходи в индустриалните страни отиват за социални трансфери, субсидиране на производството и други неща, които предоставят непосредствени изгоди за организираните групи. По този начин бюджетният дефицит с много голяма вероятност съкращава капиталовата база (инструменти, машни и фабрики) за бъдещите поколения. В резултат производителността и заплатите на работниците ще са по-ниски отколкото ако нямаше дефицити. Ако не се контролират, възможно ли е дефицитите да причинят икономически срив? Когато се обсъжда този възглед, е важно да се разбира, че заемането на средства е основен начин за поддържане на стопанска активност. Много големи и печеливши корпорации имат неизплатени дългове. Докато нетният приход на дадена фирма е значително по-голям от дължимите суми, неизплатения дълг създава малко проблеми. Същото се отнася и за федералното правителство. Докато хората вярват, че то може да събере от данъци сумите необходими за посрещане на задълженията си, федералното правителство няма да има проблеми с финансирането и рефинансирането на неизплатения дълг.

Ето защо ключово за това дали си заслужава кредита едно начинание е очакваното съотношение между приходи и разходи за лихви. Това е вярно за индивиди, частни предприятия и правителства. Как стои въпросът с кредитирането на американското федерално правителство? В края на 40те приблизително 10 процента от приходите на федералното правителство са отивали за плащания по националния дълг. Както показва графика 6 нетните разходи за лихви са съставлявали приблизително 7 процента от федералните приходи за периода 1951-1974 година. Оттогава делът от федералните приходи, който отива за лихвоплащания се е повишил, като достига 14% през 1983 и 17% през 1991. Това е тенденция, която не може да продължава, поне не и без сериозни последствия. Ако разходите за лихви продължат да растат така по отношетие на федералните приходи, хората ще изпитват все повече опасения, че правителството може да прибегне да печатане на пари с цел да покрие задълженията си. Ако това се случи, страхът от бързо нарастване на паричния поток и инфлация ще доведе до повишаване на лихвените проценти и затрудни още повече правителството в обслужването на дълга. Ако е достатъчно силен, страхът от инфлация може сериозно да обърка дългосрочния капиталов пазар. А ако правителството е прибягнало към печатане на пари с цел обслужване на задълженията си, ще настъпят хиперинфлация и срив в системата на размяна. Икономиката ще бъде сериозно засегната. Огромният дълг винаги е водел до финансова криза. Икономиките на някои страни, в това число Боливия, Аржентина, Чили, Бразилия и Израел са били опустошени през последните години от огремни дългове, раздуване на паричния поток и необуздана инфлация. Ако разходите по обслужване на дълга продължат да растат по-бързо от приходите, очевидно САЩ няма да бъдат подминати от подобни явления. Какво трябва да се направи? Проблемът с дефицита е произтича от политическата структура. Прекомерните разходи е естествен придатък на неконтролираната демокрация. Получаването на заеми позволява на политиците да предоставят на избирателите непосредствени изгоди без да е необходимо да налагат финансово бреме под формата на по-високи данъци и потребителски такси. Ако не са ограничавани от конституционни правила или силни убеждения, най-вероятно е политиците да използват дефицитите, за да прикрият от части реалната цена на програмите им насочени към избирателите. Неограниченият политически процес е коз в ръцете на добре организирани групи със специфични интереси и стимул за провеждане на правителствени мероприятия, които носят печалби или популярност на поддръжниците на правителството. Всеки конгресмен е силно мотивиран да се бори за разходи, носещи полза на неговите или нейните избиратели и слабо - да се противопоставя на разходи за други дейности. Един законодател, който внимателно следи разходите да не се раздуват би си навлекъл гнева на колеги, които прокарват специални програми за своите избирателни райони. Нещо повече, изгодите (например, съкращаване на данъците и по-ниски лихвени проценти) от свиване на разходната част на бюджета и ограничаване на дефицита ще се усетят твърде слабо от избирателите в отделните области. По този начин избирателите на даден законодател ще пожънат твърде малка част от тези изгоди. То би било почти същото, ако 535 семейства отидат на вечеря, като знаят, че след яденето всяко ще получи сметка на стойност 1/535 от цената. Никое от семействата не чувства необходимостта да поръча по-евтина вечеря, тъй като това ще окаже слабо влияние на цялата сметка. Защо пък да не си поръча скариди за предястие, за основно ястие пържола или омар, а за десерт голямо парче сладкиш с извара? В края ня краищата допълнителните суми ще увеличат само с няколко пенита дяла на отделните семейства от общата сметка. И въпреки това, когато всички постъпват по този начин, биват купувани много неща, които реално са ценени от потребителите по-ниско отколкото е цената им. Същото се отнася и до вземането на рещения в Конгреса. Конгресмените са силно мотивирани да прокарват програми полезни за собствените им избирателни райони, особено когато осънават, че и останалите законодатели правят същото. Логично, те са особено склонни да укриват реалната цена на правителствените програми насочени към избирателите. При тази система от мотиви големите бюджетни дефицити са естествен резултат. Би ли могло едно увеличение на данъците да снижи бюджетния дефицит? Например, би ли могло едно увеличение от 50 милиарда долара на приходите от данъци да съкрати дефицитът на САЩ? Отговорът най-вероятно е "Не!" Едно проучване от 1991, подготвено по поръчка на Общата икономическа комисия на Конгреса, показва, че от 1947 насам всеки допълнителен долар от данъци води до увеличение на разходите от 1.59 долара! По този начин допълнителните приходи от данъци са довели до дори по-големи от тях разходи. През 1982 година президентът Рейгън се съгласи на едно широко огласено данъчно увеличение при условие, че Конгресът съкрати разходите. Данъците се увеличиха, но съкращаване на разходите не се получи. Бившият президент Буш попадна в същия капан с неговото непопулярно допълнение към бюджета за 1990 година. Отново данъците се повишиха, разходите нараснаха повече от предвиденото и бюджетният дефицит нарасна. При сегашната политическа структура е неразумно да се вярва, че данъците могат да снижат дефицита. Конгресът би изразходвал всеки долар, до който се добере и поне още няколко стотици милиарди!

Ако наистина искаме да се справим с дефицита, трябва да изменим политическата структура. Правилата трябва да се променят, така че за политиците да е по-трудно да изразходват суми по-големи от тези, които са готови да съберат от данъци. Има няколко начина, по които може да бъде постигнато това. Конституцията може да се допълни с изискването федералното правителство да балансира бюджета си, дори по начина, по който от повечето щатски правителства се изисква да го правят. Може да се приеме конституционна поправка, която да изисква одобрение от 2/3 или 3/4 и в двете камари за разходи и заеми планирани от правителството. Разходите през тази година може да се ограничат до миналогодишното ниво на приходите. Така предложените изменения на правилата биха затруднили законодателите, когато те искат да правят разходи без съответно повишаване на данъците или таксите за правителствени услуги. Подобни правила биха стегнали ограниченията за правителствения бюджет, намалили влиянието на специфични интереси и обезсмислили правителствените мероприятия насочени към облагодетелстване на поддръжници на правителството. Те биха също така принудили законодателите да обръщат повече внимание на реалната цена на правителствените програми. Ще станем свидетели на една безспорно рационална дейност от страна на правителството.

Следва